— Истинско е — отвърна Оже и на свой ред се изправи с усилие. — Единственият проблем е, че приятелите ми още не са пристигнали. Но има и добри новини.
— Наистина ли?
— Корабът се е върнал. Просто не разбирам защо никой не е дошъл с него. Трябвало е да оставят само едно свободно място.
Флойд бръкна в устата си и извади последните няколко парченца от счупения зъб. В този момент стоматологията беше една от последните му грижи.
— Да не би току-що да те чух да казваш „кораб“?
— Онова нещо — произнесе Оже.
Тя посочи към централната част на залата. Нямаше начин да го пропуснеш. Приличаше на гигантски мехур или електрическа крушка, голяма почти колкото къща; висеше на равнището на очите над шахта, изпълнена с машини, екипировка и работни плотове. Мехурът бе обгърнат от извити метални подпори, запънати в стените на камерата. От противоположната си страна се издължаваше, оформяйки цилиндрична шахта, минаваща през стената. Там, където повърхността му влизаше в досег със стената, се виждаше сложно излята кора от същата странна субстанция, която Флойд бе забелязал около сензора. Като се загледа по-внимателно, осъзна, че кората напълно покриваше вътрешността на шахтата навътре в стената — искрящи, плътно застъпващи се плочи. Някои бяха заменени с метални панели, но голяма част стоеше напълно оголена.
Във вътрешността на мехура имаше нещо. Беше нащърбено и потъмняло, обект с размерите на камион, на пръв поглед оформен от метални листове, сковани набързо от група ентусиазирани неандерталци, цилиндричен, доста наподобяващ куршум. По повърхността му се виждаха илюминатори и израстъци с неясно предназначение — повечето изкривени и оплетени, — както и непознати за Флойд означения с обгоряла боя. Апаратът беше впрегнат в нещо като сбруя, наподобяваща люлките, с които товареха бомби по самолетите.
— Доста е пострадал, докато пристигне — отбеляза Оже.
— Това е кораб? — попита Флойд.
— Да — каза тя. — Но не бързай да се разочароваш. Съвсем случайно това е билетът ми връщане.
— Изглежда така, все едно някой го е взел за едно кръгче и добре се е позабавлявал.
— Явно нещата са загрубели, щом е понесъл такива поражения. Надявам се да издържи по обратния път.
— Къде ще те отведе? — попита Флойд. — Америка? Русия? Някое място, за което дори не съм чувал?
— Ще ме отведе надалеч от Париж — отговори уклончиво Оже. — Засега това ти е достатъчно, не се главоболи излишно. Ще се върна след по-малко от шейсет часа, а ако не аз — някой друг. Който и да е, ще води със себе си подкрепления — достатъчно помощ, че да те отведе обратно до повърхността, без да станеш на парчета.
— Това обещание ли е?
— Най-доброто, което мога да ти дам. В момента дори не съм сигурна дали това чудо няма да се разлепи, преди да ме закара у дома.
— Има ли друга алтернатива?
— Не. Този кораб е единственият ми изход оттук.
— Да се надяваме, че късметът няма да ти изневери.
Флойд огледа останалата част от помещението. Очите му отскачаха от един непознат предмет на друг. Множеството работни плотове бяха покрити с редове от клавиши за пишеща машина, но групирани плътно един до друг, с далеч повече клавиши, отколкото имаше нужда. Върху повечето бяха отпечатани загадъчни символи — поредици от букви, цифри и детски драскулки. Навсякъде се виждаха ключове и контролни шалтери, каквито досега не беше виждал, изработени от някакъв вид прозрачен, опушен материал. Имаше и плоски, вертикални листове цветно стъкло, разположени над плотовете. Върху тях с ярко, луминесцентно мастило бяха отпечатани текст и илюстрации — основно графики и диаграми. Забелязваха се решетки, премигващи светлини, контакти, стойки, поддържащи издължени предмети, които вероятно влизаха в контактите. Микрофони на гъвкави дълги стволове — тях поне разпознаваше — и бележници, пръснати по плотовете. Той вдигна най-близкия и прелисти страниците от тънка като коприна хартия, изписани с колони и колони от неразбираеми драсканици, които обаче очевидно бяха разположени съгласно някаква предварителна схема, прекъсвани единствено от елегантни каскади от наклонени скоби и типографски символи. Друг бележник съдържаше цели страници от лабиринти, решетъчни диаграми, наподобяващи карти на някакъв безумен метрополис.