Питър седна, премятайки единия си дълъг крак върху другия. За момент погледът му възхитено се насочи към картинния прозорец и яркия бял диск на Земята, а на нейния фон — един от по-близко разположените райони на Плетеницата.
— Случвало се е да променят плановете си — обади се накрая той. — Бъди готова за всякакви изненади, особено в този момент. Имат навика да избягват правилата, още повече в случаи като твоя.
— Това пък какво трябва да значи?
— Говоря за хора като теб, хора, които не обичат да се подмазват на властите. Меко казано. Научих, че миналата година си успяла да раздразниш дори самия Калискан. Това вече е нещо.
— Всичко, което направих, беше да откажа да впиша името му в проучване, с което нямаше нищо общо. Ако му се е сторило нередно, никой не го е спирал да отнесе въпроса до трибунала.
— Калискан плаща заплатата ти.
— Въпреки всичко. Ако иска академично признание, се налага да си поизцапа ръцете. — Оже седна с гръб към картинния прозорец и погледна Питър през една грубо изработена дървена масичка за кафе. Върху масичката имаше несиметрична черна ваза с десетина изсъхнали цветя. — Не си бях поставила за задача да го дразня. Отношенията ми с Дефорест бяха отлични. И не, нямам вродена неприязън към всяка форма на авторитет.
— Възможно е Калискан да си е имал други проблеми — произнесе Питър с типичния за него тих и многозначителен тон, който винаги беше намирала колкото влудяващ, толкова и привлекателен. Очарованието беше една от най-силните му страни, имаше го в изобилие. И дори някой да заподозреше повърхностния му характер, често успяваше да го сбърка с добре прикрита дълбочина, подобно на лъжлива интерпретация на радарно изображение.
— Откъде можеш да бъдеш толкова сигурен, Питър?
— Просто казвам, че невинаги да си създаваш врагове е единственият начин да напреднеш в кариерата.
— Не си създавам врагове — отговори тя. — Но не обичам хората да застават на пътя на научните ми интереси.
— Миналата седмица Пола имаше рожден ден.
— Зная, съжалявам. Просто покрай всичко това…
— Рожденият й ден беше няколко дни преди цялата лудница в Париж. „Всичко това“ няма нищо общо в случая. — Както винаги, гласът на Питър звучеше спокойно и съчувствено, дори когато в него се долавяше укор. — Имаш ли представа колко много означава това за едно деветгодишно момиченце?
— Съжалявам, вече ти казах. Ще й изпратя съобщение, ако това ще те направи щастлив.
— Не става въпрос за моето щастие, а за това на собствената ти дъщеря.
Внезапно Верити се почувства жалка и изпълнена с изгарящ срам.
— Зная. Мамка му, не ставам за нищо. Не заслужавам да бъда нейна майка, също както не заслужавах да бъда твоя съпруга.
— Моля те, спести ми самосъжалението си. Не съм тук, за да те унижавам от името на Пола. В края на краищата е дете, ще го преживее. Просто реших, че едно внимателно напомняне ще ти се отрази добре.
Оже скри лице в ръцете си. Като от нищото, след почти пет дни безчувствено упорство, най-после сълзите бяха дошли. Дъщеря си ли съжаляваше, или себе си? В този момент не й се искаше да научи със сигурност.
— Защо си тук тогава? — попита приглушено между пръстите си.
— За да видя как се чувстваш.
Тя се вторачи намръщено в него с възпалените си зачервени очи:
— Просто шибано прекрасно, както виждаш.
Разнесе се всмукващ и изплюващ звук и в същия миг от тръбата се изсипа поредното съобщение, издрънчавайки върху останалите в кошницата. Оже дори не го погледна. Беше сигурна, че подобно на повечето през последния ден, е анонимно и от някой, решил да се подиграе с нея. Защо иначе щяха да й изпращат карти на Париж, ако не за да й натрият носа заради случилото се там?
— Другата причина, поради която съм тук — продължи Питър след неопределено дълга пауза, изпълнена с достойнство, — е за да видя дали не се нуждаеш от помощта ми. Имам връзки, мога да ти бъда от полза.
— Нови приятели по високите етажи на властта?
— Политическите връзки не са нещо, от което би следвало да се срамуваме — отвърна той с увереността на човек, който вярва в думите си.
Собственият й глас звучеше отслабнало и отсъстващо:
— Как мина?
— Пътуването си го биваше.
— Донякъде ти завиждам.
Дипломатическите задължения на Питър често го отвеждаха надълбоко в контролираните от Политите територии в периферията на Слънчевата система. Последната му мисия го бе отвела с една стъпка по-нататък: надалеч в Галактиката, посредством хипермрежата.