— Коя си ти? — попита той.
— Жена от две хиляди двеста шейсет и шеста година — отговори Оже.
— Знаеш ли, единственото, което ме тревожи в случая, е, че звучиш така, сякаш си вярваш.
Ала Оже не го слушаше. Беше се приближила до онова, което по всяка вероятност можеше да се класира като най-странният предмет в помещението, като се изключеха корабът и сензорът. Приличаше на скулптура, съставена от десетки лъскави металически сфери, организирани в пирамидална спирала, достигаща на височината на рамото. Във фоайето на някоя корпорация едва ли щеше да направи впечатление някому, ала тук, сред толкова много очевидно тясно специализирано оборудване, изглеждаше не на място, като коледно дръвче в машинно отделение.
Оже докосна най-горната сфера. Устата й успя да оформи: „Какво…?“ и нещото се раздвижи, като се разви частично, докато Флойд не си даде сметка, че пред себе си вижда подобие на змия, съставена от много свързани една с друга сфери. Оже отстъпи нервно назад, а змията най-сетне разви тялото си до пълната му височина и се изправи в заплашителна дъга.
Флойд насочи пистолета към нещото и освободи предпазителя.
— Спокойно — вдигна ръка към него Оже. — Просто робот. Сигурно са го изпратили заедно с кораба.
Флойд предпазливо спусна оръжието.
— Просто робот?
— Слашърски робот — уточни тя, сякаш имаше особено значение. — Но не мисля, че ни застрашава. Ако беше така, вече щяхме да сме мъртви.
— Говориш ми за роботи така, сякаш ги виждаш всеки ден.
— Не всеки ден — каза Оже. — Но достатъчно често, за да знам кога трябва да се страхувам от тях и кога не.
Роботът заговори със забързан, писклив глас:
— Разпознавам ви като Верити Оже. Моля, потвърдете идентификацията.
— Аз съм Оже — отговори тя.
— Изглежда сте ранена. Такъв ли е случаят? — Докато говореше, роботът клатеше празната сфера на главата си наляво и надясно като хипнотизирана кобра.
— Ранена съм, да.
— Засичам чуждо метално тяло, заседнало в близост до раменната ви става. — Гласът на робота съвпадаше с представата на Флойд за говорещ чайник от някой филм на „Дисни“. — Разполагам ли с разрешението ви за незабавна медицинска интервенция? Програмиран съм да извърша необходимите процедури по операцията.
— Мислех, че куршумът е излязъл от другата страна — обади се Флойд.
— Може да са били повече — отговори Оже.
— Разполагам ли с разрешението ви за медицинска интервенция? — повтори роботът.
— Да — каза Оже. В същия миг роботът измести сферите си по пода с драскащ звук. — Не — каза остро тя. — Чакай. Нямаме време за операция. Искам да ме стабилизираш, колкото да изкарам по обратния път до 31. Възможно ли е?
Змията застина и очевидно претегли възможностите.
— Мога да ви стабилизирам — произнесе замислено. — Но препоръката ми е за незабавна операция. В противен случай съществува голяма вероятност от настъпване на смърт, освен ако не се съгласите на УВ терапия.
— Ако това ще ме измъкне оттук, имаш съгласието ми — отговори Оже. После се обърна към Флойд: — Току-що ми хрумна нещо, след като така и така са изпратили робота.
— Целият съм в слух — каза Флойд.
Тя отново насочи вниманието си към робота:
— Подчиняваш ли се на законите на Азимов?
— Не — отговори роботът с нещо като засегнато достойнство.
— Слава Богу, защото може да ти се наложи наистина да нараниш един-двама души. Разпознай този човек като Уендел Флойд. Разбрано?
Празната кръгла глава на робота се завъртя към него. Почти можеше да почувства странния, въпросителен, вледеняващ оглед, на който го подлагаха. Сякаш го наблюдаваше сфинкс.
— Да — потвърди роботът.
— Упълномощавам те да защитаваш Уендел Флойд. В залата може да се появят други хора, влезли през сензора. Хората ще се опитат да го наранят или отвлекат. Трябва да го защитиш, като използваш колкото може по-малко груба сила. Разполагаш ли с несмъртоносни оръжия?
— Разполагам с оръжия, които могат да бъдат употребени по несмъртоносен и смъртоносен начин — отвърна гордо роботът.
— Идеално. Искам от теб да запазиш Флойд жив на всяка цена, но гледай да ограничиш труповете. Никакво убиване, освен ако не ти се наложи.