— Колко ти е казала Оже? — попита Скелсгард.
— Зашеметяващо малко.
— Къде ти каза, че ще я отведе този кораб?
— Не ми каза — отговори Флойд.
— Ха. — Последното очевидно развесели жената. — Е, и какво е най-правдоподобното ти предположение?
— Предполагам, че ще поемем през подземен тунел. Може би ще излезем някъде в Атлантическия океан и ще изминем останалия път с подводница. Или ще ни посрещне ескадрон от летящи прасета.
— Нещо ми подсказва, че имаш своите съмнения.
— Наречи ме господин Подробност — каза Флойд, — но не можах да се въздържа да не си отбележа, че преди малко споменахте нещо за Земята и Марс.
— Това са кодови названия, глупаво момче.
— Няма как да не бъдат — съгласи се той.
— Добре. Слушай сега, и си записвай още по-внимателно. Това трябва да го знаеш и насън, в случай че Оже не е на линия. Ще прекарате в кораба приблизително тридесет часа. Няма да ви бъде леко. Колко зле ще бъде, зависи от късмета ви и от действията на робота при навлизането. Ако бях на твое място обаче, нямаше да изпускам управлението и за миг.
— Имам слаб пикочен мехур.
— Кажи на Флойд за ръчното управление — обади се Оже, докато роботът извиваше тялото си, за да се провре в кораба и я полагаше на койката вляво.
— Флойд — произнесе Скелсгард, — искам от теб да разгънеш контролния панел пред седалката си така, че да се спусне в скута ти. След това го прикрепи с помощта на обезопасителните скоби.
— Готово — отговори Флойд.
— Хвани джойстика с ръка и го стисни. Дисплеят вдясно от теб трябва да изобрази координатната мрежа на енергийните стресови нива, зелено върху червено. Ясно?
Флойд се подчини.
— Виждам мрежа — каза той. — Виждам и доста други неща.
— Всичко е наред. Сега, виждаш ли синия маркер с формата на ромб между двете жълти скоби?
— Виждам няколко ромба.
— Размърдай джойстика странично. Иконата, която се движи, е онази, за която трябва да се тревожиш. Засега не обръщай внимание на неподвижните маркери. И в никакъв случай не се главоболи с всичките му там цифрички.
— Координатната мрежа се променя. Все едно е нарисувана върху горещ карамел, а аз я разбърквам с лъжица.
— Такава е идеята. Сега отвори червеното капаче на гърба на джойстика и постави пръст върху десния бутон. Десния, не левия. Натисни го внимателно и ми кажи какво се случва с мрежата.
— Движи се. Всичко се движи, измества се наляво.
— Както се очакваше. Виждаш визуална репрезентация на геометрията на тунела пред кораба, приблизително на една светлинна микросекунда по дължината на гърлото. Системата ти показва предвиждане за отместването ти, базирано на тази геометрия. — Флойд отвори уста, ала Скелсгард го изпревари: — Не тревожи красивата си главица с подробностите. Ключовият момент е, че геометрията не е стабилна и ако позволим на кораба да лети сам, непрекъснато ще се забива в стените на тунела. Не искаш това да се случва, тъй като налягането ще нараства експоненциално, колкото по-близо се намираш до тях. Направляващите шипове на кораба ще абсорбират отскачането от страните на тунела, но телеметричните данни, с които разполагам, ми подсказват, че шиповете вече са пострадали значително по пътя до вас. Бронята на корпуса също ми се вижда измачкана.
— Данните са точни — обади се Оже. — Не съм сигурна дали корабът ще издържи дълго, дори и без неизбежните сблъсъци.
— Ще ви стискаме палци. Може дори да кажем някоя молитва. — Вероятно примирена с неизбежното, Скелсгард внезапно стана сериозна и заговори тихо, но делово: — Важното е, че софтуерните кръпки, които качихме, би трябвало да свършат относително добра работа дори и при постоянно променяща се геометрия, така че няма да ви се наложи да пилотирате ръчно през целия път до дома.
— Това ми звучи добре — каза Флойд. — Не мисля, че бих се справил без почивка в продължение на трийсет часа.