— Известно време ще управлявам аз — каза Оже, като пое контрола посредством сходен панел, разположен срещу креслото й. — Ти наблюдавай и се учи.
— Имам няколко въпроса, които много ми се иска да задам — каза Флойд.
— Добре — съгласи се тя. — Мисля, че си го заслужил.
— Къде ще ни отведе тунелът?
— До Марс — отговори Оже. — По-специално до Фобос, един от естествените спътници на Марс.
— Значи все пак не сте говорили с кодови названия?
— Не — отговори тя.
— Поне тази част ми беше ясна. Освен това реших, че не си марсианка.
— Не, не съм.
— Но не си и от Дакота?
— Не, Дакота беше лъжа. Но съм от Съединените щати. — Тя му се усмихна нервно. — Но не онези, за които си мислиш, макар че биха могли да се нарекат далечни роднини по политическа линия.
— А името ти?
— Тази част е истина. Името ми е Верити Оже и съм гражданин на Съединените околоземни щати. Работя като изследовател към Института по старините. Родена съм в орбиталната общност Плетеница през две хиляди двеста трийсет и първа година. На тридесет и пет съм, разведена, с две деца, които не виждам толкова често, колкото ми се иска.
— Странното е — каза Флойд, — че не се усъмних в думите ти и за миг. Имам предвид — какво друго обяснение би могло да има?
— Изглеждаш доста спокоен — отбеляза тя.
— След онова, което видях, единственото възможно обяснение е, че си пътешественик през времето.
— Аха — произнесе Оже. — Там е проблемът, нали разбираш. Искам да кажа, пътуването през времето определено е намесено, но не точно по начина, по който си мислиш.
— Не е ли?
— Не. Но си наполовина прав. Виждаш ли, един от двама ни в този кораб е пътешественик във времето. И това не съм аз. Да продължавам ли?
— За момент си помислих, че най-после съм те разгадал — каза Флойд.
— Стъпка по стъпка — напомни му Оже. В същия момент откъм някакъв панел се разнесе писък и десетина червени светлини започнаха да премигват едновременно. Оже прехапа устни и наклони джойстика. Флойд усети как корабът се понесе на една страна: от чувството му призляваше, сякаш се намираха в кола, плъзгаща се по лед.
— Това ли беше… как го нарече тя? Избиване?
— Програмата току-що заби, да — отговори Оже. Превключи цяла група от прекъсвачи и отвори един прозрачен капак, за да натисне голям червен бутон. — А това е процедурата по презареждането, така че внимавай.
— Току-що потеглихме.
— Зная — отговори Оже. — Чакат ни още трийсет часа, преди всичко това да приключи. Опасявам се, че пътуването до дома ще се окаже далеч по-интересно, отколкото се надявах.
Двадесет и осем
Пътуваха вече шести час. Отначало системата за насочване пропадаше по два или три пъти на час, ала след това пътят им постепенно бе станал приспивно равен, като само от време на време ги застигаше внезапен призляващ завой или ненадейно отклонение. Бяха хапнали леко от предварително сготвени порциони (храната беше напълнена в необозначени кесии от металическо фолио, което, за неизразимо удоволствие и очарование на Флойд, подгряваше храната, веднага щом човек я отвореше) и той бе проучил миниатюрния, интимен микрокосмос на тоалетната и страховитите й методи за събиране на човешки отпадъци в условията на безтегловност. Когато Оже го попита дали не усеща гадене от пространствената дезориентация, й отговори съвсем искрено, че не чувства нищо.
— Добре — каза тя, като хвърли едно тъмно хапче в устата си. — Навярно е заради цялото време, прекарано по море. Добро упражнение за преминаване през проход на дървояд, дори и тогава да не си гледал на нещата от този ъгъл.
— Зле ли си? — попита той.
— Като се изключи фактът, че в тялото ми е заседнал куршум, който според робота може да ме убие? Не. Не съм се чувствала по-добре.
— Имах предвид хапчето.
— Това е УВ — отговори тя, сякаш обяснението беше излишно. Когато Флойд остана загледан в нея, тя допълни: — Универсален възстановител. Лекарство с общо предназначение. Способно е да излекува всичко, каквато и да е болест. Дори може да те държи вечно млад.
— Значи си безсмъртна? — каза той.
— Не, разбира се, че не — отговори Оже, сякаш само идеята за това я притесняваше. — Ако взимам по едно от тези хапчета всеки ден — или всяка седмица, или колкото често там би трябвало да ги приемаш, — тогава може и да стана, предполагам. Поне докато не привърша запасите си, или не прихвана някоя болест, толкова забележително екзотична, че дори УВ да не може да се справи с нея. Но в системата не съществува достатъчно от лекарството, че да го взимам през цялото време, а и във всеки случай народът ми смята безразборната им употреба за неприемлива.