— Тоест?
— Тоест, се плъзгаме по тръба, която не спира да се скъсява, а глухият й край ни настига.
— Това не ми звучи добре.
— На мен също. — Оже почука с пръст по друг екран. — Но тези цифри потвърждават думите ми. Показват скоростта ни през хипермрежата и приблизителното време на пристигане. Набираме скорост, а времето за достигане до спътника намалява все повече.
— Това хубаво ли е?
— Не. Защото не може да се дължи на нещо, което прави транспортният съд, нито на друг кораб или купчина отломки зад гърба ни. Вероятно причината е в нещо наистина фундаментално в поведението на хипермрежата. Мисля, че е геометрията на стените — избутват ни напред като семка. Колкото повече ни доближава отрязаният край, толкова по-бързо ни изблъскват приближаващите се стени. — Тя се обърна към Флойд. — Но корабът не е предвиден да устои на такива скорости. Не съм сигурна какво ще стане, когато кривината стане наистина критична и се окажем притиснати в самия край на тунела.
— Можем ли да направим нещо по въпроса?
— Не много — отговори Оже. — Мога да включа насочващите тръстери и да се опитам да ни изтласкам пред онова, което ни следва. Но тръстерите не са замислени за продължителна употреба. Ще успеем да спечелим няколко минути, може би половин час.
— Здравата сме загазили, а?
— Да — отговори тя. — А аз съм ранена и вече започвам да чувствам умора. Но ще успеем да се измъкнем някак, не се тревожи.
— Звучиш ми доста убедено.
— Не съм изминала целия този път за нищо — заяви тя с решително изражение. — Няма да позволя на някакви дребни пространствено-времеви неуредици да ми развалят деня.
— Защо не си починеш малко — предложи Флойд, — виж дали можеш да подремнеш, преди да стане напечено? Мисля, че за момента ще успея да се справя с кораба.
— Добър шофьор ли си, Флойд?
— Не — каза той. — Просто ужасен. Кюстин винаги ми повтаря, че карам като баба в неделен следобед.
— Е, това ме изпълни с увереност — отвърна тя, като с нежелание му отстъпи управлението и се опита да се настани по-удобно.
Флойд улови джойстика и усети леко поднасяне, щом корабът премина под негов контрол. Може би си въобразяваше, но вече започваше да се усеща слабо друсане. Сякаш гладката част на шосето беше свършила и сега се носеха през черен път. Дисплеите и измервателните прибори в кабината му се струваха леко замъглени. Той примижа, но не успя да проясни зрението си. Някъде зад металната обшивка на интериора нещо започна да издава тънък вибриращ звук, като че готово да се разкачи. Флойд стисна още по-здраво джойстика, чудейки се колко ли зле щяха да станат нещата, преди да се подобрят.
Тридесет
Оже се събуди от интензивна турбулентност, докато корабът се разтърсваше и вибрираше едва ли не на една ръка разстояние от моменталната си анихилация. Тя се взря през подутите си клепачи към главните измервателни прибори, като бързо си припомняше техническия брифинг, който й бе провела Скелсгард. Ситуацията беше критична: далеч по-лоша, отколкото по времето, когато бе заспала. Ако се вярваше на цифрите — като все пак се вземеше предвид ограничената й способност да ги интерпретира, — колабиращият край на тунела почти ги беше настигнал. В същото време ги бе ускорил още повече. Сякаш бяха уловени на гребена на ударната вълна пред лавина: изблъсквани напред, но под неминуемата заплаха всеки момент да бъдат погълнати.
Корабът даваше всички признаци за скорошната си смърт. Много от дисплеите бяха отказали или просто излъчваха статични смущения. Някои датчици не работеха, забили стрелките си в горната част на скалата. Други се въртяха като дервиши или висотомери на пикиращ бомбардировач. По екрана на системата за насочване откъм нейната страна на кабината координатната мрежа прелиташе неуморно, разкъсвана от временни слепи петна. В съзнанието си вече виждаше как огромна част от приборите им — сензори и насочващи механизми — чисто и просто биват изтръгвани от корпуса, влачейки след себе си воали от искри и окабеляване. Навсякъде се виждаха премигващи предупредителни светлини, ала въпреки това клаксоните мистериозно оставаха мълчаливи.
— Флойд — каза тя с пресъхнала уста. — Колко време съм спала?
— Няколко часа — отговори той. Все още стискаше джойстика и сега Оже забеляза, че дори докато й отвръщаше, ръката му въвеждаше леки корекции в курса.