— Ако не можем да завиваме — обади се Флойд, — няма ли да се забием в стените? Имам предвид — по-силно, отколкото вече го правим?
— Да — отговори тя. — Но според изчисленията сме само на един час от Фобос — може би по-малко, в зависимост от това колко още ще ускорим. Съществува слаба вероятност корабът да издържи достатъчно дълго дори и при пълна загуба на управлението. Наблягам на думата „слаба“.
— Явно ще трябва да отложа срещите си през следващата седмица.
— Ще ни разтърси здраво — по-лошо от всичко, което изпитахме досега. И пак се налага да вземем предвид малката въпросителна около пристигането ни през портала с два и половина пъти по-висока от обичайната за тунела скорост, ако изобщо стигнем толкова далеч.
— Да опитаме да разрешаваме проблемите един по един. Твоята позната… Скелсгард?
— Да? — каза Оже.
— Звучеше ми така, сякаш си знае работата. Тя ще намери начин да ни измъкне, стига да успеем да издържим до края.
Бедният Флойд, помисли си тя, само ако беше наясно със ситуацията. Бъдещето бе претъпкано с чудеса и фокуси, но освен това предлагаше и фантастични възможности да се прецакаш.
— Сигурна съм, че си прав — каза тя, като се стараеше гласът й да прозвучи насърчително. — Сигурна съм, че ще измислят нещо.
— Така те искам.
— Последно предупреждение — произнесе успокоителният женски глас. — Контролерите за хоризонтална корекция на курса ще излязат от строя след десет… девет… осем…
— Дръж се здраво, Флойд. И ако си имаш някой талисман, нямам нищо против да ти се притече на помощ.
— Контролерите за хоризонтална корекция на курса са извън строя — каза гласът с нещо като радостно примирение.
В продължение на няколко измамно дълги секунди — десет или двайсет — траекторията им остана непроменена. Носеха се напред без особени сътресения. Сякаш бяха излетели с шейна през ръба на скала и летяха в неподвижния въздух.
— Ей — започна Флойд, — не е чак толкова…
После удариха нещо и едната страна на кораба заора здраво в стената на тунела. Разтърсването бе мощно и далеч по-лошо от всичко, което бяха преживели досега. Почувстваха и чуха ужасяващо дръпване, докато някаква голяма металическа част се отделяше разкъсващо от корпуса. Флойд сграбчи джойстика и направи опит да коригира траекторията им, ала действията му не дадоха видим резултат върху разтичащите се линии на координатната мрежа.
— Безполезно е — обяви Оже със стоическо спокойствие, което изненада дори нея. — Носим се по свободна траектория. — За да подчертае думите си, тя пусна собствения си джойстик и сгъна панела на конзолата пред себе си. — Отпусни се и се наслаждавай на пътуването.
— Толкова лесно ли ще се предадеш? Ами ако в цистерните все още е останало гориво?
— Това не е военен филм, Флойд. Когато системата каже нула, наистина го има предвид.
След първия сблъсък настъпи ново прекъсване, докато транспортният съд се носеше към срещуположната стена на тунела. Оже все още държеше под око колоните от прелитащи цифри. Носът на кораба започваше да сочи встрани от посоката на движение. Щяха да се разтърсят още веднъж, когато…
Ударът дойде по-рано, отколкото очакваше. Премина през нея като електрически шок, карайки челюстите й да изщракат. Прехапа езика си и вкуси кръв. Из целия кокпит премигваха предупредителни светлини. Един от оцелелите клаксони се пробуди към живот и излая в черепа й на два гласа. Друг предварително записан глас — който подозрително приличаше на този на предишната жена — каза:
— Внимание. Целостта на външния корпус е застрашена. Структурната повреда е неминуема.
— Ей, госпожо! — извика Флойд. — Кажи ни нещо, което не знаем!