— А сега смятат да го заявят на всеослушание пред трибунала?
— Решили са, че позволявайки на Касандра да свидетелства, ще демонстрират ясно и недвусмислено желанието ни за сътрудничество с умерените слашъри. Както и че им имаме доверие дотам, че да им позволим участие в правораздавателната ни система.
— Дори това да означава, че ще ме окачат на въжето?
Питър разтвори ръцете си с перфектен маникюр:
— Казах ти, ще направя всичко по силите си. Официално дори не би следвало да споменавам Касандра пред теб.
— Как научи?
— Вече ти обясних, че не е задължително политическите връзки да са лошо нещо. — Той извади два стръка от вазата и ги постави един до друг на масата, като паднали войници. — Ако Калискан ти предложи сделка, би ли приела?
— Сделка? Каква сделка?
— Просто нещо, което ми хрумна. — Той се изправи на крака, приглаждайки гънките на костюма си. — Най-добре да тръгвам. Вероятно не беше добра идея да идвам тук.
— Предполагам, че трябва да ти бъда благодарна.
— Няма нужда да си променяш навиците заради мен.
— Съжалявам за рождения ден на Пола. Ще й се реванширам. Предай й го, става ли? И кажи на Андрю, че го обичам. Не им позволявай да си мислят, че съм лоша майка.
— Не си лоша майка — каза Питър. — И лош човек не си. Просто си позволила на тази планета… този град… Париж… да превземе живота ти… като някакъв обсебващ любовник. Знаеш ли, може би щеше да ми бъде по-лесно да се справя с проблема, ако наистина имаше любовна връзка.
— Ако аз не се интересувам от Париж, никой друг няма да го направи.
— И струваше ли си това един брак и любовта на две деца? — Питър побърза да вдигне ръка. — Не, не ми отговаряй. Просто го обмисли. За нас и бездруго е прекалено късно.
Простичката яснота в думите му някак я изненада.
— Мислиш ли?
— Разбира се. Дори фактът, че сме способни да водим този разговор, без да хвърляме разни неща, само го доказва.
— Предполагам, че си прав.
— Но никога не забравяй децата си — подчерта Питър. — Изправи се пред трибунала, бъди смирена, говори единствено истината и кажи, че си допуснала грешка, за която съжаляваш. Тогава поне имаш някакъв шанс да излезеш оттам.
— И да запазя работата си?
— Не съм ти обещавал чудеса.
Тя се изправи и взе ръката му, усещайки как ляга върху нейната с до болка позната топлина, сякаш бяха издялани един за друг.
— Ще направя всичко по силите си — каза Верити. — Все още имам прекалено много работа. Няма да позволя на тези негодници да ме унищожат, само за да отправят политическо послание.
— Така те искам — отвърна Питър. — Но не забравяй и думите ми за смирението.
— Ще ги имам предвид.
Изчака го да си тръгне, преди да отнесе вазата с мъртвите цветя в кухнята и да ги изсипе в боклука.
— Верити Оже?
— Да.
— Моля, заемете свидетелското място.
Предварителното изслушване се провеждаше в зала с високи сводове в част от Института, която никога дотогава не беше посещавала. От апартамента й дотук обаче, в компанията на придружителите й, разстоянието не се бе оказало дълго. По стените наоколо се виждаха необятни фотографски фрески със сцени от Земята преди Нанокоста.
— Да започваме — произнесе председателката, като се обърна към Оже от мястото си на издигнатия подиум, зад който бе спуснат флага на Съединените околоземни щати. — Според предварителните заключения на тази специална дисциплинарна комисия действията ви в Париж са довели до смъртта на ученика Себастиан Нервал…
Оже бе единствената, която не се обърна, за да погледне момчето, сгушено на носилката, заобиколено от ореола на деликатните машини, произведени от слашърите. Машините все още се въртяха основно около черепа му като облак грижовни херувими и серафими.
— Възразявам — намеси се назначения от Института по старините защитник на Оже. — Ученикът присъства в залата.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че едва ли можем да говорим за „смъртта“ му в какъвто и да е смисъл.
— Законът не прави разлика между постоянна и временна смърт — отговори председателката с уморения тон на човек, който е водил този спор неизброими пъти. — Момчето е оцеляло единствено благодарение на факта, че имахме под ръка медицинските умения на Политите. Тъй като това не може да бъде прието за нещо нормално, по време на изслушването ще смятаме, че не играе ролята на смекчаващо вината обстоятелство.