Ала Оже нямаше представа как да изключи автоматичните предупредителни съобщения. Веднага щом първото приключи, чуха друго, което ги информира, че нивото на радиацията е надхвърлило безопасните за екипажа граници.
Сетне се блъснаха, отскочиха и отново се блъснаха, носът на транспортния съд се измести с шейсет градуса и следващият удар прибави поболяващ ъглов момент на траекторията им, който само се усили с поредицата от сблъсъци малко по-късно. С всяко завъртане Оже усещаше как нещо първо я притиска в креслото, а после се опитва да я извлече от него, карайки тялото й да се олюлява в плетеницата от предпазни колани. Раната на рамото й, изтръпнала от часове, отново се обади. Линиите на координатната мрежа протичаха толкова бързо, че не успяваше да разбере нищо. По всичко изглежда и системата за интерпретация на постъпващите данни бе също толкова объркана, колкото нея. Не че имаше някакво скапано значение. Когато си изгубил управление, полетът на сляпо си беше чиста благословия.
Още нещо се изтръгна от корпуса с писък на измъчен метал. Долови как ушите й изпукаха, щом налягането в кабината спадна съвсем леко.
— Току-що изгубихме… — Не й остана време да довърши изречението. Въздухът изхвърчаше от кораба със свистене и с всяка изминала секунда ставаше по-разреден и по-труден за дишане. През премрежения си поглед Оже видя паникьосаното изражение на Флойд, докато тялото му подскачаше напред-назад от силата на същото въртеливо движение, което се опитваше да я изтръгне от креслото. Тя с мъка повдигна здравата си ръка. Имаше чувството, че избутва цяла канара. Ръката й стисна боядисания в жълто и черно лост за дихателните маски. Издърпа го, проклинайки системата, която трябваше да го е направила автоматично при първия знак за опасност. Притисна студената пластмаса на маската към лицето си и вдиша ледения ободряващ въздух.
Даде знак на Флойд да стори същото и изчака нетърпеливо, докато той успя да открие маската си и я надяна признателно.
— Чуваш ли ме? — попита тя.
— Да — каза накрая той, ала гласът му звучеше изтъняло и далечно.
— Пробивът е стабилизиран. Мисля, че налягането е спаднало до една трета от нормалното. Налага се да…
Думите се изгубиха в устата й, когато въртящият се кораб се стовари върху една от стените. По обшивката затракаха още откъснати парчета метал. Повечето дисплеи или бяха мъртви, или не показваха нищо смислено. Оже опита да се фокусира върху времето за пристигане, но дори тези данни не спираха да се променят, варирайки с десетки минути след всяко преобръщане, когато корабът се опитваше да интерпретира скоростта си. Ново разтърсване запрати по дължината на гръбнака й вълна, която накара черепът й да шибне като върха на камшик гърба на седалката.
За секунда Оже изгуби съзнание и отново дойде на себе си сред кървавата мъгла на разфокусираното си зрение. Ръцете й се струваха невъзможно отдалечени в пространството и безполезни, прикачени към тялото й с помощта на най-тънките жици. Мислите й бяха неясни, лишени от острота. Очевидно сънуваше всичко това, нали? Не, не сънуваше: участваше на живо. Ала дори перспективата за неминуема смърт вече бе изгубила смразяващия си ефект. Може би пък загубата на съзнание не беше чак толкова лоша идея…
Погледна към Флойд и видя, че главата му се люлее на едната и другата страна едновременно с въртенето на кораба. Устата му беше отворена, сякаш замръзнала насред възклицание от екстаз или ужас. Очите му се бяха превърнали в тесни, розови цепнатини, а изпод бинта му сълзеше яркочервена кръв.
Беше припаднал.
Корабът не спираше да се преобръща, да се търкаля и блъска с трясък, докато постепенно умираше. Оже опита да се притисне по-плътно към креслото, като се вкопчи в облегалките за ръце и скова тяло. Някъде отдалече, сякаш от друга стая, нечий женски глас произнесе:
— Внимание. Финален заход към портала. Финален заход към портала. Моля, уверете се, че всички системи са обезопасени и екипажът е готов за процедурата по забавяне на скоростта.
— Моля, затвори си шибаната уста — каза Оже и отправи мълчалива молитва отново да изгуби съзнание.
Разтърсването и блъскането достигнаха абсолютния си пик. В този момент — който едва ли продължи повече от две до три секунди — изглеждаше напълно невъзможно корабът или крехкият му човешки товар да преживеят следващия удар на сърцата си. Честотата и силата на сблъсъците не вещаеха нищо повече.
Ала краят така и не настъпи.
Преобръщането продължи, само че — като се изключеха по някой слаб удар или блъсване — бруталните стълкновения бяха спрели. Дори въртенето започна да забавя и стана равномерно, почти поносимо. За пореден път Оже имаше чувството, че транспортният съд е излетял през ръба на пропаст и сега се намираше в измамно състояние на свободно падане: злокобно затишие преди унищожителната колизия, която щеше да сложи край на всичко…