… Но краят така и не настъпваше.
— Цифри — измърмори Оже с подутия си окървавен език.
Ала цифрите не й говореха нищо. Корабът най-после беше сляп и безчувствен, неспособен да сглоби каквато и да е смислена картина от заобикалящата го среда. Промяна в геометрията на тунела — помисли си Оже, — това беше единственото обяснение за състоянието, в което се намираха. Колапсът по някакъв начин беше накарал тунела в близост до гърлото, което бяха приближавали, да се разшири, така че сега на кораба се налагаше да изминава далеч по-големи разстояния между поредните сблъсъци със стените.
Не можеше да измисли друго обяснение. Със сигурност не бяха подложени на смазващото намаляване на скоростта, необходимо за спирането им във възвратния мехур. И продължаваха да се преобръщат. Корабът не беше уловен, впримчен или задържан от каквото и да било.
Но тогава диаметърът на тунела трябваше да е нараснал до налудничави размери. Не бяха получавали сериозен удар вече две минути, чуваха се само отделни почуквания по корпуса. Възможно ли беше ситуацията да се бе променила толкова драматично, че всъщност почукванията да бяха в резултат на частични отърквания?
Поредният слаб удар, последван от нещо още по-странно: барабанящо трополене, миниатюрни почуквания, като дъжд.
Сетне нищо.
Откъм Флойд се разнесе пъшкащо стенание.
— Иска ми се тези слонове да станат от главата ми — каза той.
— Добре ли си? Какво си спомняш?
— Помня, че си мислех как имам нужда от нова професия. — Той докосна слепоочието си, като едва успяваше да удържи главата си изправена срещу центрофужния ефект в резултат на непрестанното им въртене. — Умряхме ли вече, или просто аз се чувствам така?
— Не сме умрели — отговори тя. — Но не зная защо. Не сме се сблъсквали със стената на тунела от няколко минути насам, но продължаваме да се въртим.
— Забелязах. Някаква теория защо е така?
— Не — отговори тя. — Нищо смислено.
Беше осъзнала, че е прекалено тихо. Корабът поскърцваше и издаваше тихи въздишки, но нямаше виещи клаксони, никакви предварително записани гласове, обявяващи неминуемата им смърт… Сякаш се преобръщаха през…
— Можеш ли да разбереш нещо от тези цифри? — прекъсна мисълта й Флойд.
— Не — отговори Оже. — Корабът няма и най-малка представа къде се намира. Онова, което ни показва, би имало смисъл само ако бяхме подминали портала. Което очевидно…
— Може би, ако отворим жалузите, ще добием по-ясна представа — предложи Флойд.
— Ако отвориш тези прозорци посред тунела, ще носиш тъмни очила до края на живота си.
— Винаги съм смятал, че ми отиват. Не можеш ли да отвориш щитовете съвсем малко? Все нещо ще научим.
Тя потърси някакво възражение, но не й хрумваше нищо, което би го разубедило. Освен това беше прав: най-малкото щяха да получат нова информация, дори да не беше от съществено значение. Все пак й се искаше да знае къде се намират. Основна човешка нужда.
— Нямам представа дали изобщо ще помръднат — каза тя — след цялото това блъскане преди малко.
— Просто опитай, Оже.
Тя разгъна контролния терминал и намери ключа, който управляваше жалузите. Точно когато почти се бе убедила, че няма да последва нищо — че щитовете вероятно са се огънали до неузнаваемост, — кабината бе разделена на две от ярък сноп светлина. Някои от жалузите бяха повредени, но други все още работеха. Позволи им да се открехнат само на три пръста и ги задържа в тази позиция.
Присви очи и вдигна ръка, за да ги заслони. След повече от ден в сумрака на кабината, блясъкът й се струваше непоносимо ярък. Но не можеше и да се сравнява с убийственото, електрическосиньо сияние на тунела.
Светлината премигна и изгасна.
После се завърна.
— Променя се едновременно с въртенето ни — каза тя след няколко секунди. — Сякаш има светлинен източник само от едната ни страна, вместо светлината да идва отвсякъде.
— Това говори ли ти нещо?
— Не. Но пък не ми говори нищо и фактът, че все още сме живи.