— Засега сме в безопасност — обяви Оже. — Трябва само да изчакаме, докато някой разбере къде сме.
— Някой ще ни спаси?
— Можеш да се обзаложиш. Ще претърсят всеки сантиметър от космоса, за да ни открият. Дори транспондерът на старото корито да не работи, ще ни засекат с техните сензори. Въпрос на време е.
Увереността в гласа й бе леко напрегната, като тънък лед, който всеки момент се канеше да поддаде.
— От думите ти мога да заключа, че имаш някаква теория за начина, по който сме се спасили? — попита Флойд.
— Хората на Авелинг трябва да са взели решение да унищожат Фобос — отговори тя. — Петното от прах и газ е онова, което е останало от спътника. Навярно сме се ударили в част от отломките, но за щастие нямаме сериозни повреди.
— Вдигнали са във въздуха цяла луна? Не мислиш ли, че е малко драстично?
— Можели са да ни спасят само по този начин — каза Оже. — Трябва да са засекли ударната вълна от носа ни и са осъзнали, че се приближаваме прекалено бързо, за да успеем да забавим във възвратния мехур. Единствената функция на мехура обаче, е да поддържа вакуума при гърлото на прохода. Ако елиминираш изолационната камера — и заедно с нея Фобос, — мехурът става излишен. Вакуумът на космоса върши същата работа.
— Но нали каза, че едва ли ще имат достатъчно време да реагират, преди да ги връхлетим? — попита Флойд.
— Възможно е да са разполагали с процедура, предвидена за точно такива спешни случаи — отвърна тя. — Мерки за светкавична евакуация, които да изкарат всички от луната в рамките на не повече от две минути. Ядрени заряди, заложени по цялата повърхност, готови да я раздробят на парчета с едно натискане на копчето. Това ни е разчистило пътя на излизане.
— И всичко това само за две минути?
— Няма друго обяснение, Флойд.
— Е, аз мога да се сетя поне за едно: някой друг е взривил луната, а нашето пристигане няма нищо общо със случилото се.
— Не, Флойд — произнесе търпеливо Оже, сякаш изнасяше лекция на дете по някакъв сложен и тайнствен въпрос, касаещ света на възрастните. — Никой друг не е взривил луната. По тези места не вършим такива неща. Може да сме в криза, но никой разумен човек… — Внезапно тя замръзна и се намръщи.
— Оже?
— Мамка му. Мисля, че си прав.
— А се надявах да не съм.
— В облака от отломки имаше експлозии — каза тя, като си припомни стакатото от проблясъци, — сякаш във вътрешността му все още ставаше нещо. Сякаш продължаваха да се сражават.
— Кой би могъл да е унищожил луната?
— Ако не е било умишлено, ако причината не са били ядрените заряди, тогава на това са способни единствено слашърите. — Тя последва уморителната пътека на собствения си умствен процес. Беше прекалено изтощена, за да разсъждава ясно — в противен случай никога не би допуснала с толкова лека ръка възможността да са взривили Фобос специално заради нея. — Последният проблясък — каза. — Най-яркият от всичките?
— Да?
— Мисля, че това бе моментът, в който проходът се затвори за последно. Движехме се с гребена на вълната по целия път дотук. Изскочихме, след което колабиращият край на тунела се е блъснал в собственото си гърло. Нещо подобно на ластик, който се удря в ръката ти, когато пуснеш единия му край. Мисля, че експлозията е отнесла всички сражаващи се единици в облака от отломки.
— А пътят ми за дома?
— Няма го. С връзката е свършено.
— И аз така си помислих.
— Съжалявам, Флойд.
— Не съжалявай за нищо. Сам се набърках в тази каша.
— Не, не е вярно. И аз съм длъжна да поема част от вината. Не биваше да ти позволявам да пресичаш сензора. И при никакви обстоятелства не трябваше да те оставям да се качиш на борда на този кораб.
— Погледни истината в очите, хлапе: никога нямаше да стигнеш дотук без мен.
Оже нямаше възражение срещу последните му думи. Беше прав: без помощта на Флойд вече щеше да е умряла някъде по протежението на колабиралата хипермрежа, разрязана на парчета сред фойерверките на живота си.
— Това не ме оправдава — каза тя. — Изтръгнах те от всичко и всеки, когото познаваш.
— Нямаше избор.
Тя докосна раната си. Отново беше станала чувствителна и гореща, сякаш възпалението се беше завърнало. УВ таблетките не бяха от онзи вид, който оставаше в тялото вечно. Малките машини вероятно вече се бяха саморазглобили, привнасяйки градивните си елементи към химическия резервоар на тялото й. Досега бе действала съгласно предположението, че ще получи лекарска помощ веднага щом корабът изскочи във възвратния мехур.