— Просто го направи. — Тя напрегнато го проследи, докато изпълняваше молбата й.
— Сега обаче ми кажи какво точно трябва да виждам?
— Виж дали Марс изглежда по-голям в сравнение с последния път, когато го видя.
Флойд надникна навън, след което се вторачи в нея, докато през лицето му като по часовник преминаваха светлини и сенки. Изражението му й подсказа всичко, което искаше да научи.
— Това не е добре, нали? — попита той.
— Връщай се в креслото. Бързо.
— Какво има?
— Не обикаляме в орбита около планетата. Щом Марс изглежда по-голям отпреди, значи го приближаваме. Падаме към повърхността. Мисля, че вече сме навлезли в горните слоеве на атмосферата му.
Флойд се върна в креслото и без бавене пристегна предпазните колани около себе си.
— Откъде знаеш?
— За известно време нямах представа. Просто имах неприятното усещане, че е възможен и този сценарий. Фобос обикаляше в орбита около Марс, движейки се с точната скорост за височината, на която се намираше. Само че ние излетяхме през портала с различно ускорение спрямо това на спътника — най-малко стотици метри в секунда. Каквато и да е била траекторията ни, едва ли е съвпадала с неговата. Съществуваше вероятността да сме изкарали късмет и да се носим в правилната посока, тоест надалеч от Марс…
— Но днес явно нямаме късмет.
— Не — каза тя. — Явно нямаме. Излезли сме под грешен ъгъл, с погрешно ускорение. Навлизаме в атмосферата.
— И това е поне толкова лошо, колкото звучи, нали?
— Някога пожелавал ли си си нещо, когато видиш падаща звезда, Флойд? Е, сега ти се открива идеалната възможност. Дори ти е позволено да бъдеш на мястото на звездата.
— Какво ще стане?
— Ще изгорим и ще умрем. Ако имаме щастие, преди това ще изгубим съзнание от силата на ускорението.
— Интересна дефиниция за щастие.
— Корабът не е проектиран за приземяване в атмосфера — каза Оже. — Без значение под какъв ъгъл навлиза.
— Не може всичко да приключи така, Оже. Не и по този начин. Не и след като стигнахме толкова далеч.
— Няма какво да направим — отговори тя. — Нямаме възможност да направляваме спускането. Не можем да намалим или да увеличим скоростта. Не можем да преустановим въртенето на кораба. — Заревото, в началото слабо, вече се бе усилило и премигваше в отсенки на синьо и розово като одеяло от пастелна светлина, заметнато около кораба. Беше хипнотизиращо и красиво. При други обстоятелства можеше дори да му се възхити. — Може би, ако корпусът ни не беше станал на швейцарско сирене — каза тя, оставяйки на Флойд да си вади заключенията.
— Но той е.
— Съжалявам — каза тя. — Вината е моя.
Заревото се бе превърнало в ослепително бяла светлина и в следващия миг целият транспортен съд се разтърси ожесточено. Вече се преобръщаха неконтролируемо и навсякъде около себе си Оже чуваше писъците и стенанията на протестиращия метал, докато аеродинамичният и термалният шок започваха да си играят с тъканта на кораба. Ускорението ги притисна изненадващо бързо и по нищо не напомняше на гладките преходи, които си спомняше от пътуванията си до Земята. В един момент към креслото я притискаше лекото, но постоянно ускорение на ъгловия момент, а в следващия нещо се опитваше да я изхвърли едновременно във всички посоки и единствено предпазните колани успяваха да удържат тялото й на място. Заби глава в облегалката, опитвайки се да предпази врата си от счупване, ала въпреки това черепът й сякаш се опитваше да се отдели от тялото при всяко разтърсване на корпуса. Полетът им стана още по-неконтролируем, а грохотът — оглушителен. Откри, че й е все по-трудно да принуди дробовете си да вдишват. Почувства замайване. Съзнанието й ту потъваше, ту изплуваше за кратки, накъсани епизоди.
— Флойд… — успя да произнесе тя. — Флойд, чуваш ли ме?
Когато той отговори, едва успя да го чуе през крясъка на умиращия кораб.
— Справи се добре, Оже.
Никога нямаше да разбере как бе успял, но по някакъв начин Флойд протегна ръка и стисна нейната. Усети как пръстите му се затягат, приковавайки я към това място от времето и пространството, докато всичко останало във вселената се разпадаше сред огън и светлина.
Тридесет и две
Отвори очи сред бляскавата прохладна белота на Рая — такъв, какъвто винаги си го бе представяла. С радост би останала сред вечността на това безметежно, бяло преддверие, изпразнено от всякакви грижи и горест. Ала белотата съдържаше в себе си тревожен намек за структурираност: бледи сенки и по-светли петна, които изведнъж се откроиха до вътрешността на стая и нейните облечени в бяло обитатели.