Един от тях бе възприел образа на много красиво момиче, заобиколено от мержелеещ се облак от светлини.
— Един брой лъжливо малко лайно ти се притече на помощ — каза Касандра.
Оже си проправи път през пластовете изтощение и зарови в паметта си, докато най-сетне не откри онова, което й трябваше.
— Ти — успя да произнесе.
Касандра кимна сериозно.
— Да. Аз. Радвам се, че не си ме забравила. Щеше да бъде доста по-трудно, ако си имахме работа с дълбока амнезия.
Оже си даде сметка, че се намира в легло под лек наклон, а около нея кръжи рояк от искрящи машини. Някои бяха толкова малки, че на пръв поглед можеха да бъдат сбъркани с молци. Други бяха с размерите на морски кончета и колибрита, отразяващи светлината с металическите, микроскопични детайли на телата си. Изведнъж я връхлетя прозрението, че — въпреки отсъствието на видимо медицинско оборудване — се намира в нещо като лазарет или интензивно отделение.
— Пропадахме…
— А ние ви следвахме, опитвайки се да пресечем траекторията на транспортния съд, преди да се е врязал в атмосферата. Както може би се досещаш, пристигнахме точно навреме. Медицинската ни наука е способна на подвизи, но не и на чудеса.
Оже почувства неизмеримо сладко облекчение, че е оцеляла. После си спомни, че не беше сама.
— Флойд добре ли е?
— Другият пътник на совалката е в добро здраве. Понастоящем е под наблюдение в друго помещение. Не се нуждаеше от незабавна интервенция, както беше в твоя случай.
— А корабът?
— Корабът е загубен. Изхвърлихме останките му за заблуда. Но не се тревожи. Преди това прибрахме товара му.
— Товара?
— Архивните материали. Изключително интересна колекция, длъжна съм да призная.
— Не съм товарила никакъв архив. Това беше последното, което би ми дошло наум, докато напускахме 32. — После си спомни за змиевидния робот. Въпреки че бе получил инструкции да саботира връзката, една част от него го бе заставила чинно да натовари транспортния съд с натрупаните вещи на Сюзан Уайт.
Само една машина можеше да бъде толкова глупава, помисли си тя.
— Добре. А сега ми кажи какво, по дяволите, правиш тук?
— Освен че ти спасявам живота? О, мислех, че поне това е очевидно. Аз съм шпионин, Оже. Още откакто до нас достигнаха слухове и намеци, че вие, трешърите, сте отворили наново портала на Фобос, се опитвам да се навия като змия около доверието на Калискан, за да открия какво става. И се получи, не мислиш ли? Онова малко пътешествие до Земята беше доста ободряващо.
— Винаги съм твърдяла, че не може да ти се има доверие.
— А! Но работата е там, че няма на кого друг да се довериш. Аз съм последната ти надежда.
— Мисля да си опитам късмета с Ниагара — отговори Оже.
— Да, милият, стабилен Ниагара. Сега ли искаш да чуеш лошите новини, или по-късно? Ниагара също беше шпионин. Разликата е в това, че работеше за едни наистина неприятни хора.
Белите стени бяха обли и се сливаха неусетно с пода и тавана. През повърхността им пробягваха тънки златни нишки, завъртаха се с калиграфска прецизност, разтичаха се и отново политаха. Непрестанното им движение по някакъв начин успяваше да успокои Оже до дъното на душата й.
— Не ти вярвам — каза тя, като отново насочи вниманието си към Касандра. — Ниагара ни показа как да отворим портала. Защо му е да го прави, ако е бил против нас?
— Защото е искал връзката за себе си, в работно състояние, глупаче. — Касандра въздъхна, поставяйки едната си ръка на хълбока. — Виж, ще ти го кажа буква по буква: подхлъзнали са ви. Ниагара работеше за друг, и по-точно за една от най-свирепите фракции на агресорите. Изобщо не симпатизираше на умерените и беше най-заклетият ви враг.
— Радвам се, че се сети да го споменеш.
— Радвам се, че твоето правителство спомена на нас, че сте намерили портала на Фобос — отвърна Касандра. — Ако твоите хора не бяха така потайни, може би щяхме да научим за дейността на Ниагара доста по-рано.
— Или просто щяхте да се уверите, че ви е в ръцете.
— Няма ли да спреш най-после, Оже? Ще ти стане ли нещо, ако ми се довериш?