— Не мога да ти се доверя, Касандра. Ти ме излъга на Земята, представи се за друг.
— По повеля на твоето правителство, не на моето. Нямаше да ме притесни ни най-малко, ако се наложеше да ти разкрия, че съм от Политите. Калискан настояваше още от самото начало за този маскарад.
— Това не променя факта, че беше готова да свидетелстваш срещу мен на трибунала.
— „Свидетелстваш“ като в „да кажеш истината“ ли имаш предвид? Е, не мога да споря с това.
— Щяха да ме окачат на въжето.
— Защото го беше заслужила. Не си струваше да рискуваш човешки живот по начина, по който го стори, Оже. Особено заради някаква безполезна хартиена реликва отпреди двеста години.
— Заради това ли ме спаси? За да ми натриеш носа?
— Разкаяние ли долових в тона ти?
— Долавяй каквото си искаш. Все още не си ми обяснила какво търсиш в околностите на Марс, щом си толкова приятелски настроена.
— Правехме всичко по силите си да ограничим щетите — каза Касандра. — Едва ли е убягнало от вниманието ти, че във Федерацията на политите се води война. Малкото ни неразбирателство се разпростря и във вътрешните части на системата.
— А Фобос беше една от първите жертви. Надявам се, че сте горди от себе си.
— Особено горди. Най-вече понеже петдесет и четирима от моите приятели сред умерените умряха, опитвайки да защитят безценното ви спътниче. Нямаш представа с каква гордост ме изпълва всичко това.
— Съжалявам — произнесе омекнало Оже.
— Няма значение. В крайна сметка бяха просто слашъри — отвърна с горчивина Касандра.
— Не си давах сметка…
— От известно време агресорите проявяваха специален интерес към Фобос — продължи Касандра, без да й обръща внимание. — Следяхме всяка тяхна стъпка и опитвахме да се инфилтрираме в средите им, но така и не можехме да разберем какво толкова интересно намират в луната.
— Но сега знаете.
— Намирахте се в хипермрежата, когато Фобос беше унищожен, нали?
— Има ли нещо за нас, което да не ти е известно?
— Доста работи — каза Касандра. — Не съм чела мислите ви. Нямаме ясна представа докъде е водел порталът или какво сте правили от другата страна. Не знаем и какво точно е интересувало Ниагара в цялата история, с изключение на това, че Сребърен дъжд играе съществена роля в плановете му. Обаче научихме нещо озадачаващо за онзи мъж.
— Флойд?
— Не биваше да го взимаш със себе си.
— Нямах друг избор. — Оже с мъка се изправи в леглото. При първия признак за раздвижването й, то с лекота измени формата си, за да я обгърне по-добре. Под коприненобелия чаршаф беше облечена в нещо като болнична нощница. Тя вдигна ръка и докосна мястото на рамото си, където я бяха простреляли.
Никаква болка. Никакво възпаление. Плъзна ръка под яката на нощницата и опипа областта, в която се бе намирала раната. Кожата й беше бебешки мека и фактът, че беше излекувана наскоро, се разкриваше само от съвсем слабото пощипване.
— Извадихме куршума — обясни Касандра. — Имаш късмет.
— Къде се намирам?
— На борда на кораба ни — същият, който измъкна совалката ви от атмосферата на Марс. Наричаме го… — Сиринксът й издаде кратко чуруликане, макар Оже да не успя да го възприеме като музика. — Предполагам, че едва ли има смисъл да се опитвам да го преведа на прост език.
— Къде е сега корабът? Близо ли сме до Марс?
— Не. На път сме за околоземното пространство. Обаче има усложнения.
— Трябва да говоря с Калискан.
— Той те очаква. Именно благодарение на едно негово съобщение решихме да те потърсим. Трансмисията беше в движение, така че сигурно е бил на движещ се кораб. Опитваме се да го проследим. Щом се приближим достатъчно, ще отворим фокусиран канал за връзка.
— Мога ли да видя Флойд?
Касандра извърши прецизно, пестеливо движение с ръката си, давайки знак на машините, които се рееха около леглото на Оже. Няколко от по-малките се прехвърлиха в облака на Касандра и станаха част от искрящото цяло. Тя вдиша и облакът се сви на половината от предишния си обем.
— Мисля, че вече можеш да се движиш — каза тя, след като преработи информацията, която й бяха отнесли машините. — Но не се преуморявай.
Оже започна да се изправя с мъка от леглото. Още щом се размърда, от нищото изникнаха нови морски кончета и колибрита и започнаха да й асистират, като внимателно упражняваха натиск там, където имаше нужда. Краката й едва докосваха пода. Щом се изправи, чаршафът се надигна сам и се обви около нея, оформяйки свободно падаща мантия.