Флойд се изправи. Канеше се да попита Оже дали знае къде може да пийне нещо, когато сухотата в устата му внезапно изчезна, сякаш просто му се беше присънила.
— Какво каза на Касандра? — попита той.
— Всичко. Ако беше заподозряла дори за миг, че премълчавам нещо, щеше да прочете ума ми.
— Тя… как ме възприе?
— Не мисля, че според нея идването ти тук е добра идея.
— Значи ставаме двама — каза Флойд. — Но освен това ми е известно, че няма много смисъл да се оплаквам.
— Съжалявам за всичко това.
— Оже… направи ми една услуга, престани да се извиняваш, става ли? Никакви съжаления. Никога.
Тя се усмихна.
— Не ти повярвах и за секунда. Но все пак се радвам, че си жив, Флойд.
— А аз се радвам, че и двамата сме живи. А сега какво ще кажеш за една целувка, преди да са се върнали, за да ме натикат в клетката за маймуните?
Отначало Оже допусна, че Касандра по някакъв начин бе успяла да се изгуби и ги бе отвела в друга част на кораба: нещо като чакалня или стая за отмора, а не команден център. Беше поредната бяла камера, ярко осветена на местата, където погледът очакваше по-приглушени тонове и щадящи очите червени светлини. Вместо настояващи за незабавно внимание екрани, обсипани с постоянно променяща се информация, по стените се виждаха все същите златисти шарки. В средата на помещението бе разположена еднокрака, издигната направо от пода маса, около която бяха подредени столове със същата форма. Самите столове изглеждаха гъбести и раздърпани като в къща от петмез. Понастоящем на тях седяха шестима слашъри, застанали един срещу друг около също толкова гъбестата на вид маса. Никой от тях не изглеждаше напрегнат или особено раздразнен. Единият се бе подпрял с лакът на масата, отпуснал брадичка в дланта си. Друга жена (макар че можеше да бъде и дете), беше притиснала островърхите си пръсти към челото, сякаш медитираше. Останалите четирима бяха отпуснали ръце в скутовете си, все едно си изчакваха реда в досадна игра на думи. Никой не говореше. Очите на повечето бяха или затворени, или с тежко спуснати клепачи. Над средата на масата обаче кръжеше гъст облак от машини и периферията му обхващаше и шестимата, като границите му постоянно се променяха.
— Тунгуска — обади се Касандра, — ще ни отделиш ли малко време?
Мъжът, чийто лакът почиваше върху масата, веднага обърна глава към тях. Беше едър човек с черна кожа и кръгло лице, с тъжни очи с паднали клепачи и дълга сребристочерна коса, завързана на опашка.
— Винаги имам време за теб, Каси — отвърна с много бавен и много дълбок глас.
— Тунгуска е тактическият ми офицер — обясни Касандра. — Освен това е мой приятел и съюзник. Двамата се познаваме отдавна.
— Не знаех, че демодираните концепции като приятелството все още се толерират в Политите — каза Оже.
— В такъв случай знаеш за нас дори по-малко, отколкото си мислиш. — Касандра кимна на Тунгуска. — Гостите ни са любопитни. Можеш ли да им покажеш състоянието на играта?
— Ще видя какво мога да направя.
Тунгуска се обърна към стената и с бързи жестове на ръцете някак успя да накара част от нея да стане черна. Появиха се окръжности и сфери: изображение на Слънчевата система, гледана над равнината на еклиптиката. Изгледът се приближи към вътрешните части на системата до орбитата на Марс, представен от червена сфера с големина, напълно противоречаща на общия мащаб, придружена от едната непокътната луна на планетата и нажеженото петно, което съвсем доскоро всички бяха наричали Фобос.
— Колапсът на квазипрохода на дървояд извади от строя всички бойни кораби на няколко десетки километра от луната — обясни Тунгуска с бавен и отмерен глас, сякаш изнасяше проповед. — Но в непосредственото пространство около Марс все още има силна концентрация на военни съдове. В момента следим най-малко двеста отделни сигнатури на двигатели.
— Чии са тези кораби? — попита Оже.
— На всеки, който е заложил нещо за контрола на вътрешната система. Различните фракции от Политите възлизат на около седемдесет процента от активните бойни единици. Двайсет процента принадлежат на СОЗЩ, а остатъкът е съставен от самостоятелни играчи: лунни отцепници, например. — Докато Тунгуска говореше, над диаграмата се спускаха икони, запълващи пространството около Марс с флагове и емблеми. Вече почти нищо не се разбираше от цялата каша.