— Всичко е наред — каза Оже, като стисна ръката му в опит да му вдъхне увереност, която самата тя не изпитваше. Без значение колко я тревожеше всичко това, можеше само да си представи какво му е на него. — Нали така, Касандра?
— Не исках да ви безпокоя преждевременно — каза слашърката. — Известно ми е мнението на трешърите за машините…
— Тя казва истината — обърна се към Флойд Оже. — Намираме се на космически кораб, който ни е спасил край Марс. Поне в това съм сигурна. Но още не са ни събудили.
— Чувствам се доста бодър за някой, когото не са събуждали.
— В пълно съзнание си — каза тя. — Просто машините карат мозъка ти да вярва, че се разхождаш наоколо. Всичко, което чувстваш или виждаш, е измама. Намираш се в тази цистерна.
— Само по този начин можем да ви държим живи — намеси се Касандра с очевидна загриженост. — Иначе досега ускорението да беше убило всички ни.
— Значи ти също…? — започна Флойд, без да е сигурен как да формулира въпроса си.
— Аз също се намирам в ковчег, както и останалите ми колеги, но на друго място в кораба. Съжалявам, че досега не ви казах, но всичко останало е истина.
— Всичко? — попита Оже.
Касандра изчисти една част от стената и създаде триизмерна координатна мрежа, върху която спусна модела на кораба им. Моделът пикираше и правеше виражи, а жилавият му, гъвкав корпус се огъваше и извиваше всеки път, когато променяше посоката си на движение.
— Това е траекторията ни в реално време — обясни тя. — Видяхте намек за случващото се, когато ви показах спасителната совалка в хангара. Можех да коригирам репрезентацията — нямаше да ми коства никакви усилия, — но реших да не го правя. Рано или късно щяхте да се досетите сами.
— Наистина ли сме добре? — попита Оже.
— Абсолютно — отговори Касандра, — макар че все още сте под наблюдение и телата ви не са напълно оздравели. По времето, когато достигнем Плетеницата, ще сте като нови.
— Ако изобщо се доберем дотам.
Касандра се усмихна.
— Хайде засега да се фокусираме върху оптимистичната страна на бъдещето, какво ще кажеш? От собствен опит знам, че няма смисъл да се тревожиш за неща, над които не упражняваш контрол.
— Дори за смъртта?
— Особено за смъртта.
Тридесет и три
Оже се занимаваше с един портокал, когато Касандра отново се появи, прекрачвайки през повяваната от въображаем вятър завеса на вратата.
Слашърката с форма на момиче накара един стол да се появи от нищото, след което се отпусна в него.
— Как се чувстваш?
— Това е най-вкусният плод, който някога съм опитвала — отвърна Оже.
— Най-вкусният плод, който никога не си опитвала — поправи я развеселена усмивка Касандра. — Донякъде надпреварата е нечестна, разбира се: как е възможно истинската храна да се съревновава с директната стимулация на вкусовите центрове?
Напомнянето, че портокалът е плод на собственото й въображение, беше достатъчно, за да убие и малкото апетит, който й бе останал.
— На това ли прилича всекидневието ти? — попита Оже. До нея Флойд продължаваше да атакува една чепка грозде.
— Повече или по-малко.
— Предполагам, че в крайна сметка човек свиква. Да можеш да изпитваш всичко, което поискаш, когато и където пожелаеш…
— Има и своите добри страни — отговори Касандра. — Но прилича на неограничения достъп до сладкиши, когато си дете. Простата истина е, че се научаваме да живеем с онова, с което разполагаме и след известно време забавлението изчезва. Машините в моята среда могат да оформят стаята ми — всяко помещение — така, както на мен ми се иска в дадения момент. Ако не могат да реагират достатъчно бързо, или има конфликт с нечии други изисквания, мога да кажа на други машини в тавата си да променят възприятията ми. Ако някой спомен ме тревожи, мога да заповядам да бъде изтрит или заровен надълбоко, или да програмирам появата му едва когато стане нужда от него. Ако някоя емоция ми е неприятна, бих могла да я изключа или приглуша.
— Като безпокойство за бъдещето?
— Безпокойството е полезен инструмент, позволява ни да планираме предварително. Ала когато прекаленото безпокойство ни прави нерешителни, време е да се занимаем с него. — Касандра се облегна назад в стола, карайки дървените му снадки да изскърцат. Взе си една ябълка от купата наблизо и отхапа от нея. — Въпрос на равновесие, нали разбираш. На теб тези неща може и да ти приличат на чудеса, но за мен са част от самия живот.