— Никой не е безсмъртен — прекъсна я остро Оже. — Безсмъртен си до следващия Нанокост, или следващото Забравяне, или докато Слънцето избухне. Освен това на никого не забраняваме да ни изостави и да заживее в Политите, ако нещо в железните закони на Комитета на трешърите не му се понрави.
— Справедлива забележка — каза Касандра. — Ние, от друга страна, сме решили да не се тревожим за миналото. Веднъж вече сме го изгубили, така че защо да се притесняваме, че ще го изгубим пак? Живеем в мига.
Тя протегна ръка и накара стаята да се промени, разширявайки я изведнъж, карайки стените да се втурнат във всички посоки. Внезапно се оказаха в средата на катедрално пространство с височината на небостъргач, което не спираше да нараства. Скоро стените се отдалечиха на километри или десетки километри, а таванът се издигна като ракета в небето, докато на мястото му не се появи синя атмосфера с малки облачета, увиснали точно отдолу. Отвореният прозорец на стаята сега гледаше към обсипана със звезди нощ.
Беше блестяща демонстрация по упражняване на контрол, ала Касандра не бе приключила. Тя присви очи и стените в далечината заиграха, превръщайки се в обширни скулптурни детайли: набраздени колони и кариатиди, високи като планини, контрафорси и арки, надвисващи над абсурдно празното пространство. Накара в стените да се появят витражи, през които нахлу спектрална светлина, каквато Оже дори не би успяла да си представи. Касандра навярно бе променила мозъка си на фундаментално ниво, пресвързвайки самите си възприятия. Цветовете не само бяха непознати (и спиращо дъха красиви), но Оже можеше да ги чуе, почувства и помирише.
Никога не беше виждала нещо толкова възхитително, тъжно и приказно.
— Моля те, престани — каза тя, надмогната от гледката.
Касандра накара стаята да се върне до предишните си размери.
— Съжалявам — каза тя на Оже и Флойд, — но исках да ви демонстрирам какво според мен е да живееш в мига. Такъв миг имах предвид.
— Имам само един въпрос — каза Флойд. — Щом можеш да правиш такива неща, щом би могла да имаш каквото, когато и където си поискаш — защо тогава някои от вас толкова искат да сложат ръка на Земята?
— Проницателен въпрос — отбеляза Касандра.
— Отговори тогава — настоя Оже.
— Искаме Земята, защото е единственото нещо, което не можем да имаме — произнесе Касандра. — А това за някои от нас е непоносимо.
Когато прорязаният от вени капак се обели настрани, Касандра я очакваше.
— Е, Оже? Реинтеграцията стори ли ти се толкова болезнена, колкото предвидих?
— Ще ми мине. Ще ми помогнеш ли да изляза от това нещо?
— Разбира се.
Друг слашър вече помагаше на Флойд да излезе от собствения си ковчег. Оже се огледа със замъглени очи, докато последните останки от синята течност изчезваха, погълнати от отворената паст на ковчега.
— Ела — каза Касандра. — Ще те осведомя за последните събития, докато вървим. Съвсем близо сме до Земята.
Върнаха се в тактическата зала, която беше съвсем същата, каквато си я спомняше Оже, освен че в този момент не присъстваше никой друг от слашърите.
— Още са в ускорителните си ковчези — обясни Касандра. — Ако се наложи да се раздвижим спешно, ще могат да се справят по-добре със ситуацията.
— Ниагара още ли е по петите ни?
— Ниагара — или който и да беше в онзи кораб — вече не е проблем. Натъкна се на една от нашите ракети точно преди да достигнем външния кордон на отбранителни съоръжения на Плетеницата.
— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Някой е мъртъв. Може би е Ниагара, може би не е. Ако не е, рано или късно ще го открием.
— Надявам се да го спипате.
— Може би, ако ми кажеш защо беше толкова важно да се доберем до Калискан, ще мога да ти помогна с още нещо.
— Казах ти достатъчно — отвърна твърдо Оже.
— Но само половината.
— Все още не съм готова да ти доверя останалата част. Може би след като разговарям с Калискан… Достатъчно близо ли сме, за да се свържем с фокусиран комуникационен лъч?