— И аз съм на това мнение — каза Касандра.
— Калискан има силно политическо влияние. Най-малкото може да разгласи плановете на слашърите и поне да ги принуди да ги променят.
— Нищо чудно това да е капан — обади се Флойд.
— Усилено се опитвам да не мисля за тази възможност — отговори Оже.
Лицето на Касандра бе станало напълно безизразно, докато възприемаше бъркотията от данни за приближаването им към Париж.
— Капан или не, вече сме в облаците. Забавяме под скоростта на звука. Нямам намерение да намалявам повече. Гъстотата на частиците и без това е опасно висока.
— Можем ли да освободим совалката на „Двадесети“?
— Времето ми се струва подходящо — заяви Касандра. — Последвайте ме.
Корабът ревеше през черните като катран облаци, разкъсвани от гръмотевици. Вътрешността им кипеше и припламваше бавно от наситено розови светкавици.
— Още ли следваме Калискан? — попита Оже.
— С известни трудности — отговори Касандра, като за момент откъсна вниманието си от древните контроли за управление. — Някакъв късмет с разгадаването кой е онзи дьо Мопасан, за който спомена Калискан?
— Да — отвърна Оже. — Мисля, че знам съвсем точно какво имаше предвид. Няма значение дали ще го изгубим от поглед — пак ще успеем да намерим мястото за среща.
— Не можеше ли просто да ти каже къде ще се приземи? — попита Флойд.
— Калискан обича малките игрички — каза Оже със слаба усмивка.
Около тях корпусът скърцаше и стенеше като много стар стол.
— Плътността на облаците намалява — заяви Касандра. — Мисля, че минахме най-лошия участък.
Сивотата отвъд прозорците видимо се отдръпна и забърза, създавайки усещането за огромна скорост. Корабът се заби през още два или три по-разредени облака, след което навлезе в чистото небе над града. Беше истинска парижка нощ, тъмна, както винаги, освен когато настъпваше непоправима повреда в наземните генератори. Единствените източници на светлина бяха прожекторите, инсталирани от Института по сгради и кули или провесени от носещи се в небето дирижабли и платформи. От време на време над всичко проблясваше мълния, осветяваше подобните на интегрални схеми шарки, чрез които облаците комуникираха, и ги отпечатваше като призрачен негатив върху заледените улици и сгради долу.
Бяха на около пет километра височина, достатъчно високо, че да хвърлят поглед към панорамата на целия град чак до изкуствения ров по линията на отбранителните съоръжения.
— Не знам дали ще ти хареса — обърна се към Флойд Оже, — но добре дошъл в Париж. Никога не си бил тук.
Флойд надникна през малките прозорци, разположени в ниската част на кабината.
— Предполагам, това означава, че в крайна сметка говореше истината — каза той, като се опитваше да проумее напълно чудовищната гледка.
— Съмнения ли имаше?
— Не, но имах надежди.
Тя насочи вниманието му към покрайнините на града, където извисяващите се кули на маяците по отбранителния периметър просветваха в червено и зелено.
— Това е Периферик — каза тя. — Пръстен от пътища, обкръжаващи Париж. В твоята версия на града не съществува.
— А какво е стената?
— Ледената урва. Подсилена е с метал и бетон, измервателни прибори и оръжия, за да пази фуриите надалеч. През по-голямата част от времето номерът минава, но когато пробият периметъра, нахлуват бързо.
Това беше проблемът с Париж: паяжината от метро тунели и пътища предлагаше безкрайно разнообразие от трасета за навлизане. Нямаше значение, че половината от тези тунели бяха запушени от срутвания. Враждебно настроените машини винаги намираха път или си прокопаваха такъв през старите системи за водоснабдяване и канализация. Най-малките сред тях можеха да се процедят през тръбите на телеграфа, линиите на оптичните мрежи и газовите тръби. Когато се наложеше, дори успяваха да прокопаят нови тунели. Можеха да ги спрат — дори унищожат, — но не и без да нанесат неприемливи поражения върху града, който изследователите се опитваха да консервират и проучат.
— Не разпознавам много от него — обади се Флойд.
— Гледаш град, замразен повече от сто години след твоето време — обясни Оже. — Дори и така обаче, пак има някои забележителности, по които би трябвало веднага да се ориентираш. Въпрос на умение е да ги виждаш под натрупаните ледове.
— Като лицето на приятел под погребален саван.