Той ги въведе на борда в малко помещение с размерите на килер с две врати. Външната врата се затвори, заглушавайки бурята, все едно някой бе вдигнал иглата на грамофона. Кутиите бяха струпани в единия ъгъл като непотребен боклук, очакващ някой да го прегледа и изхвърли.
След като преминаха през вътрешната врата, Калискан свали шлема си и им даде знак, че могат да направят същото.
— Успяхте — каза, като приглади бялата си коса назад, за да й придаде някакъв приличен вид. — За малко, а?
— Може ли да разговарям с Касандра? — попита Оже. — Искам да й кажа да изчезва оттук.
— Разбира се. — Калискан забързано ги въведе в тясната предна секция на малкия си кораб. Навсякъде се виждаше оголен метал, тръби и носещи греди, навяващи топлина и уют като в подводница за джуджета. — Връзката все още е отворена. Веднага щом се измъкнем от тази каша, ще се погрижа действията й да бъдат отбелязани и похвалени.
— Касандра, чуваш ли ме? — каза Оже.
— Високо и ясно.
— Спасявай се. Вече можем да се погрижим за себе си.
— Ще се справи ли Калискан с излитането? — попита тя.
Той се наведе, за да го хване камерата:
— Всичко ще бъде наред, не се тревожи.
След като бе видял Калискан на живо, Флойд изпитваше още по-голяма увереност, че го е срещал — него или по-вероятно брат му. Все още в част от космическия си костюм, мъжът се наведе и погледна през единия илюминатор в стената на кораба.
— Защо не излита? Не разбира ли колко е нестабилна кулата?
Отново проблесна мълния, обливайки ярко лицето на Калискан и превръщайки го в ретуширана фотография.
— Онази буря ни приближава — отбеляза Флойд.
— Касандра — каза Оже, допускайки, че връзката все още е отворена, — проблем ли има?
В отговор не последва дори изпукване. Екранът беше тъмен. Калискан се настани в пилотското кресло с разтревожено изражение и започна да превключва уреди, в началото методично, а сетне с усилваща се настоятелност.
— Нещо не е наред — произнесе след около минута.
— Инфилтрация на фурии? — попита със силно пребледняло лице Оже.
— Не… гъстотата изглеждаше наред.
— А сега?
— Нищо не работи, включително наблюдателните екрани. Корабът е преминал на резервно захранване; разполагаме само с основните системи. — Той кимна към илюминатора. — Ако се съди по възрастта на кораба, с който пристигнахте, Касандра със сигурност също има проблеми.
— Но ако не са фурните… — започна Оже.
Отново припламна мълния, по-ярка, по-близка и още по-ожесточена отпреди. Наблюдателната площадка се разтърси сред металически стенания, предавайки вибрациите на кацналия кораб. Флойд имаше чувството, че наблизо преминава товарен влак.
— Не зная какво става навън — обади се Оже, — но трябва да изчезваме оттук, преди бурята да ни връхлети или кулата да падне. Или и двете.
— Поне за момента не отиваме никъде — отговори Калискан. — Не мисля, че това са мълнии.
— Щом не са мълнии… — започна Оже, усещайки как устата й изведнъж пресъхва от ужас.
Когато Флойд зърна лицето й, изражението й бе достатъчно, за да му настръхне косата.
— Какво има? — попита той, като посегна към нея.
— Обгоряла Земя — каза Оже. — Започнали са. Бомбардират планетата от орбита.
— Боя се, че тя е права — потвърди Калискан. — Тези проблясъци приличаха повече на ядрени удари. На стотици километри оттук… но изглежда приближават. Това може и да е, но може и да не е нарочно.
Оже зарови лице в шепите си.
— Сякаш не сме съсипали достатъчно тази планета!
— Хайде да се тревожим за планетата по-късно — каза Флойд. — В момента собствените ни кожи са с приоритет. Как можем да излезем от това нещо? Защо не работят корабите?
— Електромагнитен импулс — каза Калискан. — Корабите са правени по дизайн на трешърите, тоест зависят изцяло от електрически подсистеми. Не могат да издържат на подобно натоварване.