По хоризонта припламваха яркобели точки от непоносима светлина.
Чудовищният кораб започна да се върти, за да подаде някаква друга своя част над линията на наблюдателната площадка. Беше огромен като „Хинденбург“, поне доколкото можеше да прецени Флойд, или колкото самолетоносач, дори по-голям. Подобно нещо не можеше просто така да си виси в небето.
Калискан гледаше мрачно.
— Изглежда са дошли за един от вас. Или за двама ви.
— Ти ли ги повика? — попита Оже.
— Не. Опитвах се да ви отърва от тях. Вероятно разполагат със защита срещу фуриите. Или толкова отчаяно се нуждаят от нещо, че биха рискували всичко, за да го получат.
В този момент слашърският кораб вече бе обърнал дългата си страна към кулата. Напомняше на Флойд за един музеен експонат, който някога бе разглеждал: дълбоководна сепия, консервирана във формалдехид, чиито пипала бяха навити заедно като тирбушон. Нещо в кораба напомняше за същата смъртоносна функционалност. Светлините по страните му се появяваха и изчезваха под полупрозрачен желатинов пласт. Приближаваше съвсем бавно, подобно на спускаща се луминесцентна мъгла.
— Не разбирам — обади се Оже. — Не ми е известно нищо за плановете им, което вече да не знаят. И ако искаха единствено да ни убият, отдавна щяха да са го сторили.
— Може би греша — каза Калискан с внезапна настоятелност в гласа. — Може би не се интересуват от теб, нито дори от Флойд.
— Тогава има само една възможност — произнесе Флойд. — Щом не сме ние и не си ти, трябва да е нещо, което носим със себе си.
— Товарът — каза Оже.
Калискан превключи прекъсвачите на приборите пред себе си за последен път, след което ги заряза и се обърна към тях:
— Сложете си обратно шлемовете и се скрийте някъде на наблюдателната площадка отвън.
— Ще ни открият — възрази Оже.
— Със сигурност ще ви открият и на този кораб. Отвън, с всички тези електрически смущения и бурята, поне имате някакъв шанс да оцелеете достатъчно дълго, докато пристигнат подкрепления.
Оже претегли възможностите.
— Мисля, че е прав, Флойд — заключи с нежелание тя.
— Нямате време да чакате стандартната процедура за излизане през шлюза — каза Калискан. — Ще взривя болтовете на външната врата веднага щом влезете в камерата. — Той бръкна под креслото си и извади някакъв разлят предмет, приличащ на идеята за пистолет на Салвадор Дали. — Вземи това — подаде го на Оже. — Сигурен съм, че бързо ще разбереш как действа.
— Ами ти? — попита тя.
— Имам резервен. Ще се опитам да ви прикрия, доколкото мога, докато намерите укритие.
— Благодаря. — Оже пъхна пистолета в колана си, след което помогна на Флойд да си сложи шлема. Гласът й отново се разнесе в ушите му, изтънял и бръмчащ, през микрофона в скафандъра: — Трябва да има стълби, водещи до долната площадка — каза тя. — Ще се опитаме да ги открием.
— Тръгвайте — нареди Калискан. — Веднага.
Флойд премина пръв през взривената врата. Блъсна се силно в металния под, като едва не се приземи по лице. Погледна назад точно навреме, за да види как Оже се подава, а една светкавица запечатваше завинаги изражението на лицето й иззад стъклото на шлема.
— Най-добре отсега нататък да пазим радиомълчание — каза тя. — Дръж се близо до мен. Ако се наложи, ще крещим, за да се чуваме.
Сияещата стена на слашърския кораб побутна наблюдателната площадка, карайки цялата платформа да се олюлее. На огромния мастодонт едва ли щеше да коства кой знае какво усилие да изоре цялата горна част на кулата като през дървен кей.
— Оже, имаш ли някаква представа…
— Флойд — изсъска тя. — Не сега. Със сигурност подслушват електромагнитния трафик.
Започнаха да се придвижват приклекнали като раци, използвайки за укритие околните отломки, преди да притичат от безопасността на една сянка до друга. Когато достигнаха нещо, което напомняше за горната част на стълбище, Оже докосна рамото му и посочи през оплетена купчина от носещи греди и метални листове към чудовищния спектакъл, който представляваше корабът. Тя притисна пръст към брадичката на шлема си, давайки му знак да запази мълчание.