За себе си реши, че въпреки всичките му недостатъци, харесваше повече собствения си Париж.
Колко жалко, че никога повече нямаше да го види.
Тридесет и шест
— Зная, че обстоятелствата не са от най-подходящите — каза мъжът в бяла капитанска униформа, обсипана с еполети и нашивки, — но все пак искам да се чувстваш като у дома си на борда на този кораб.
Тунгуска предложи на Флойд пура от малка дървена кутия с овлажнител. Флойд отказа пурата, но прие чашата с уиски. Седяха в тапицираните кресла на луксозно обзаведена стая за почивка на нещо, което или беше презокеански пътнически кораб, или трансатлантически хидроплан. През квадратните прозорци се виждаше прорязван от дъждовни капки мрак, а далечният рев на двигателите бе съвсем слабо изразен, за да успее да прецени със сигурност. На тавана над тях бавно и целенасочено се въртяха вентилатори. Перките им едва-едва раздвижваха въздуха.
Флойд изпи половината си уиски. Не беше най-доброто, което някога бе опитвал, но пак успя да свали част от напреженията на деня.
— Някакви новини за Оже? — попита той.
— Стабилизирана е — отговори Тунгуска. — Физическото нараняване от авариралия пистолет не представляваше опасност и при нормални обстоятелства не би ни създало неприятности.
— Обаче в този случай?
— Изпадна в шок. Като нищо можеше да умре, ако не се бяха намесили машините на Каси. Успяха да я задържат жива. В момента е в нещо като кома.
— Колко време ще остане в това състояние?
— Опасявам се, че няма начин да разберем. Дори когато някой от нас съзнателно приеме да стане гостоприемник на нечий чужди машини, процесът си остава изпълнен с опасности и непредвидени обстоятелства. А полевият трансфер, който е осъществила Касандра в Париж… — Капитанът размаха цигарата си странично, за да подчертае думите си. — Би бил труден, дори ако Оже беше една от нас, подготвяна с години и снабдена с необходимите структури в главата си, които да приемат новата личност. Само че Оже е обикновен човек. И за да се усложни още повече ситуацията, е понесла жестоки наранявания веднага след трансфера.
— Ако Касандра не беше поела контрол над нея, и двамата щяхме да умрем там долу, нали?
— Много вероятно. — Тунгуска си взе друга пура, отрязвайки края й с изкусно изработена малка сребърна гилотина. Не беше изпушил първата и очевидно не схващаше смисъла от нея, освен като социален аксесоар. — Но по същата логика и Касандра щеше да умре без помощта на Оже като гостоприемник.
— Не ми се вярва Оже да е предложила услугите си доброволно.
— Повярвай ми — каза Тунгуска, — със сигурност са се разиграли кратки, но решителни преговори. На идеята да се втурнеш в нечия глава без разрешение не се гледа с добро око, без значение дали положението е критично.
— Какви са шансовете на Касандра сега?
— По-добри, отколкото щяха да бъдат без гостоприемника. Машините й щяха да оцелеят, но личността й бързо щеше да започне да се разпада без притегателната сила на физическия ум.
— А сега?
— Има сериозен шанс. — Той заби цигарата си напред, за да подчертае думите си. — Благодарение на Оже.
— Мисля, че Оже не ви беше преценила правилно — каза Флойд.
— Някои от нас, да. Но по отношение на други беше — и го казвам с огромно съжаление — изцяло права в мнението си.
Флойд вече беше разказал на Тунгуска всичко, което знаеше за слашърската конспирация. Без съмнение беше объркал част от подробностите и в някои аспекти бе представил историята по-мъгляво от чисто неразбиране. Ала Тунгуска всеки път кимаше окуражително и винаги успяваше да зададе по някой повече или по-малко правилен въпрос.