В същия момент й се стори, че совалката най-после започна да намалява и да маневрира за скачване. Огромните структури на Плетеницата надвисваха и от двете им страни, поне доколкото успяваше да види през малките тесни илюминатори в пътническото отделение. Забелязваха се пръстени със спици, полукръгове, сфери и цилиндри, всичко това обединено в едно като символите на странен чуждоземен език. Въпреки че архитектурата не беше чак толкова необичайна по стандартите на Плетеницата, районът не й беше познат. Хабитатите изглеждаха мрачни и вледенени, покрити със старите струпеи и пластовете на многократните разширявания и реорганизации. Само съвсем слабото сияние на малките златисти прозорчета намекваше за каквото и да е човешко присъствие. Оже се напрегна: мястото силно й напомняше на затвор с повишена сигурност или обикновен психиатричен комплекс.
В най-мрачната от секциите на една от сферите се отвори малка врата, поръбена с червени и бели сигнални светлини, и совалката се насочи право към нея. Оже стискаше картата с изпотени от напрежението ръце, а мастилото започваше да се размазва и да оцветява пръстите и. Тя я сгъна и я напъха обратно в якето си, като опитваше да застави ръцете си да престанат да треперят.
Совалката се скачи на док, а агентите я придружиха през въздушния шлюз до лабиринт от стерилни черни коридори, които се извиваха и усукваха все по-надълбоко във вътрешността на сферата.
— Къде сме? — попита тя. — Какво е това място?
— Чували сте за Института по сигурността — каза Молинела. — Добре дошли в Института по непредвидените ситуации… нашият по-стар, по-тайнствен и далеч по-манипулативен брат.
— Който не съществува.
— Идеята му е тъкмо такава.
Двамата я поведоха през поредица от контролни пунктове, на един от който й се наложи да се изправи лице в лице с голям, произведен от слашърите змиевиден робот, маркиран със задраскано „А“, което със сигурност значеше, че едва ли се подчиняваше на законите на Азимов. Докато роботът я изучаваше, Оже почувства как косите й леко настръхват.
Отвъд осигурителната зона имаше къс коридор, водещ до врата, която бе открехната само няколко сантиметра. През цепнатината по черната решетка на пода се разливаше ярко оранжевият трапец на светлината отвътре. Докато приближаваха по коридора, застаналият пред вратата охранител — въоръжен и с непроницаеми тъмни очила, ги наблюдаваше внимателно. През пролуката се промъкваха звуци: високи, дращещи звуци, от които я заболяваха зъбите. Веднага ги разпозна като музика, макар да не знаеше точно какъв вид. Стисна по-здраво устни, за да преодолее неприятното усещане, решена да не се поддава на провокацията, каквито очевидно бяха намеренията им.
Охранителят се отдръпна встрани и й даде знак да влезе през вратата. Оже забеляза, че под шлема му имаше слушалки. Молинела и Рингстед отстъпиха назад, за да влезе в помещението сама.
Оже блъсна вратата, позволявайки на музиката да я облее напълно, и пристъпи прага. Помещението представляваше стая без прозорци, горе-долу с размерите на апартамента й, но обзаведена доста по-разкошно. Всъщност доста приличаше на имитация на приемна от XVIII или XIX век, от онзи вид, който навярно човек би открил в дома на ревностен учен и естественик. Зад огромно дървено бюро седеше възрастен мъж, потънал в яростната концентрация на творчеството — музиката идваше от него. Беше с гръб към нея; носеше пурпурно вечерно сако от атлаз, а сребристобялата му коса бе сресана назад и се спускаше по яката му. Ръцете му работеха с инструмент, който придържаше под брадичката си. Пръстите на едната притискаха струните, докато другата стържеше напред и назад с дълъг дървен лък. Цялото тяло на мъжа се местеше едновременно със звуците, които изтръгваше от инструмента.