— Просто исках да се почувстваш добре.
— И го оценявам. Но не се тревожи за мен. Ще се справя някак.
— Приемаш нещата храбро, Флойд. Възхищавам ти се.
Тунгуска го въведе в ярко осветения лазарет.
— Ще ви оставя насаме — каза той. — Машините ще ме предупредят, ако започне да изпитва трудности.
Той отстъпи обратно назад през стената, която се сключи пред него като желиран крем.
Оже беше будна и леко замаяна. Седеше изправена в леглото, а около главата и горната част на тялото й блещукаше облак от сребристи машини. Видя го да се приближава към леглото й — и въпреки очевидната си отслабналост, — успя да му се усмихне.
— Флойд! Мислех, че никога няма да ти позволят да ме видиш. Започвах да се питам дали наистина си добре.
— Добре съм — каза той, като се настани на еднокракото столче до леглото. — Взе едната й ръка и погали пръстите й. Очакваше да я отдръпне, ала вместо това тя го стисна по-силно, сякаш имаше нужда от контакт с друго човешко същество. — Тунгуска искаше да почиваш на спокойствие, докато си събереш мислите.
— Имам чувството, че изкарах тук сто години. Главата ми не е преставала да звънти.
— По-добре ли си вече?
— Малко. Все още имам чувството, че в мозъка ми провежда годишното си събиране цял клас по дебати.
— Предполагам, че това са машините на Касандра. Помниш всичко, нали?
— Не всичко. — Тя отмести един кичур влажна коса от челото си. — Помня, че Касандра умря… но нищо повече.
— Помниш ли машините да са искали разрешение да останат да лагеруват в главата ти?
— Помня, че се страхувах силно от нещо, но знаех, че трябва да кажа „да“, както и че не разполагах с много време да го направя.
— Постъпи храбро — каза Флойд. — Гордея се с теб.
— Надявам се да си е струвало.
— Струваше си. Поне за момента. Знаеш ли къде си?
— Да — отговори тя. — Най-малкото всеки път, когато осъзная, че има нещо, което не зная, информацията сякаш сама изниква в главата ми. Пак сме на кораба на Касандра с тази разлика, че сега Тунгуска дирижира шоуто.
— Мислиш ли, че можем да му имаме доверие?
— Да, безусловно — отговори твърдо тя, сякаш беше очевидно. После се намръщи, като че внезапно бе изпитала съмнение в себе си. — Не. Чакай. Откъде бих могла да го познавам толкова добре? Това трябва да е някой от спомените на Касандра… — Оже поклати глава, все едно току-що беше отхапала от лимон. — Странно. Не съм сигурна, че това ми харесва.
— Тунгуска твърди, че машините на Касандра изглежда са си те харесали — обади се Флойд.
— Не ми казвай, че ще остана такава завинаги. — Беше произнесла последното сякаш между другото, но гласът й не успя да прозвучи убедително.
— Може би ще продължи само докато свърши кризата — каза Флойд, опитвайки се да я успокои. — Помниш ли онази спасителна капсула, която Касандра беше сигурна, че ще свалят?
— Да — отговори Оже след секунда.
— Е, измъкнала се е. Срещнала се е с по-голям и по-бърз кораб. Според Тунгуска дирята от доказателства води право до Ниагара.
Последното очевидно успя да събуди напълно Оже. Тя се размърда, отхвърляйки косите си назад.
— Трябва да спрем този кораб, преди да е достигнал някой портал. Нищо друго няма значение.
— Опитахме — отвърна Флойд.
— И?
— Никой не успя да го настигне, а и Ниагара вече беше сложил ръка върху самия портал.
— Не каза ли, че още го преследваме?
— Така е. Тунгуска изпрати подкрепления, които отново завзеха портала. Неговите момчета го задържаха отворен, докато минавахме. Намираме се в хипермрежата.
Тя се огледа, сякаш се съмняваше в думите му. Флойд също едва успяваше да убеди себе си, че преминаването през портал би могло да протече толкова гладко, толкова безинтересно. Имаше чувството, че се возеха в добре смазана катафалка.
— Къде е Ниагара сега? — попита тя.
— Някъде пред нас, надолу по тръбата.
— Не знаех, че допускат два кораба да пътуват едновременно през връзките — намръщи се тя.
— Не ми се вярва да е обичайна практика.
— Тунгуска мисли ли, че ще успеем да настигнем кораба на Ниагара, или да се доближим, за да го свалим?
— Не зная. Според мен се тревожи повече какво ще стане, след като Ниагара изскочи от другия край. Има опасност следата да изстине.