— Това не бива да се случва — заяви Оже. — Ако изгубим следите му, губим всичко. Целия ти свят, Флойд — всички, които познаваш, всеки, който някога си обичал, ще умре моментално.
— Ще кажа на Тунгуска да хвърли още няколко стола в пещта.
— Съжалявам — произнесе тя, като отново потъна изтощено в дълбините на възглавницата си. — Не зная защо само ти правя живота по-черен. Тунгуска със сигурност прави всичко по силите си. — Изведнъж тя погледна остро Флойд, сякаш някакъв случаен, начупен спомен, бе заел мястото си: — Координатите на АГС-а — каза, — открихте ли ги?
— Не. Тунгуска все още работи по въпроса. Твърди, че е възможно никога да не ги намерим.
— Пропускаме нещо, Флойд. Нещо толкова шибано очевидно, че направо ще ни извади очите.
Тунгуска дойде да я види малко по-късно. Беше огромен мъж, но се движеше и говореше с такова спокойствие, че Оже неусетно успя да се отпусне в присъствието му. Самото му съществуване изглежда се опитваше да я убеди, че няма да се случи нищо лошо.
— Дошъл си да ми позволиш да стана от леглото ли? — попита тя. — Имам чувството, че изпускам цялото вълнение.
— От опит знам — каза Тунгуска, като създаде едно кресло и се отпусна в него, — че вълнението е нещо, което винаги е по-добре да се случва другиму. Но не заради това съм тук. Имам съобщение за теб. Засякохме го малко преди да влезем в портала.
— Какво съобщение?
— От Питър Оже. Искаш ли да го видиш?
— Наистина трябваше да ми кажеш по-рано.
— Питър изрично поиска да не те тревожим, докато не се почувстваш по-добре. А и нямаше как да му отговориш. Предадохме му, че ще останеш в безсъзнание, докато не навлезем в хипермрежата.
— Значи знае, че съм в безопасност?
— Вече да. Но защо просто не ти пусна съобщението? — Без да дочака отговор, Тунгуска замахна с ръка към една от стените и извика към живот голям екран, който се изпълни с плоския, статичен образ на Питър. Изглеждаше по-изтормозен от обикновено.
— Ще те оставя да го изгледаш на спокойствие — заяви Тунгуска, като се изправяше и даваше знак на стола си да се разтвори в пода.
Щом излезе от стаята, образът на стената оживя.
— Здравей, Верити — каза Питър. — Надявам се това съобщение да те намери в добро здраве. Преди да започнеш да се тревожиш, искам да знаеш, че децата са в безопасност. Намираме се под протекцията на умерените — приятели на Касандра. Грижат се добре за нас. Тунгуска ще има грижата отново да се съберем, когато тази лудост приключи.
— Добре — оформи устата на Оже.
— А сега да поговорим за теб — продължи Питър. — Все още не разполагам с всички факти — и не очаквам да ги получа, докато не се видим лично, — но чух достатъчно, за да разбера, че си непокътната и в сигурни ръце. Съжалявам за случилото се с Калискан и Касандра. Известно ми е, че си преживяла големи изпитания след завръщането си от 32, без да броим случилото се от другата страна на връзката. Мога единствено да кажа — и зная, че ще прозвучи странно от мен, — но съм горд, че те познавам. Щяхме да останем доволни дори ако просто довършеше мисията си според първоначалното споразумение. Но ти постигна много повече. Ти защити името на Сюзан Уайт. И не позволи смъртта й да остане напразна. — Питър направи пауза и й показа плосък дисплей, върху който се въртеше и преобръщаше някаква сложна триизмерна форма — подобна на металическа снежинка или морска звезда. — Вероятно няма да го разпознаеш. Виждаш един-единствен репликаторен елемент на Сребърен дъжд. От същия щам, с който според Касандра разполагат хората на Ниагара.
Беше прав: не би следвало да успее да го разпознае. Ала бе почувствала потрепващо усещане за нещо вече видяно. Машините на Касандра го бяха идентифицирали, въпреки че Оже не бе успяла.
— Официално би било невъзможно — продължаваше Питър. — Всички налични количества е трябвало да бъдат изпепелени още преди двайсет години. За нещастие това не се е случило. В директно нарушение на мирния договор, Политите са запазили оръжието в стратегически резерв. Дори отделили малък екип, който да внесе подобрения в него.
— Копелета — каза Оже.
— Но не прибързвай да ги съдиш — произнесе Питър с лек намек за усмивка в очите. Както винаги съвсем точно знаеше как би реагирала тя. — Ние сме направили същото. Единствената разлика е, че нашите изследователски екипи не са били толкова изобретателни. Или умни. — Той наведе дисплея така, че и сам да може да го погледне. — Онова, което направили учените от Политите, било просто. Оригиналният щам на Сребърен дъжд е бил широкоспектърен антибиологичен агент. Не е можел да различи хора от растения или какъвто и да е друг вид микроорганизми. Инфилтрирал се е във всички живи същества и ги е убивал в точно програмиран момент: ето защо все още си имаме Оголена зона на Марс. Доста го е бивало да унищожава цели екологични системи… но не е бил особено полезен, ако ти се е искало да премахнеш с хирургическа точност само един вид. Новият щам обаче може да направи тъкмо това — замислен е за хора. Когато си свърши работата, на 32 няма да е останала жива душа. След няколко седмици няма да има дори трупове. И все пак във всяко друго отношение екосистемата ще остане непокътната. На останалата част от природата ще й се стори, че току-що се е събудила от много лош, продължителен кошмар. Кошмар, продължил един милион години и наречен Homo sapiens. Градовете ще се срутят и изгният. Язовирите ще се напукат и рухнат. Дивата природа ще си възвърне онова, което й се полага по право. Животните вероятно дори няма да забележат разликата, с изключение на това, че въздухът ще има по-хубав вкус за птиците, а океаните ще се сторят на китовете малко по-тихи. Няма да има дори ядрени централи или кораби, които да излязат от контрол и да отровят света, когато господарите им си заминат.