Питър изчисти панела на екрана с едно раздвижване на китката и го остави настрана.
— Защо ти казвам всичко това, след като Ниагара вече разполага с оръжието? Просто защото вие сте единствената ни надежда да го спрем. Разбери, че ако оръжието бъде освободено в атмосферата, то ще проработи. Не съществува реалистична вероятност за грешка. Никакъв антидот, който да разпръснем на по-късен етап с надеждата, че ще унищожи репликаторите, преди да са се задействали. Единственият начин да предотвратим катастрофата, е да пресечете пътя на кораба, докато още не е достигнал Земята. Ако не го направите, убийството на три милиарда човешки същества от 32 ще бъде достатъчно лошо събитие, но това не е всичко. Ако агресорите загубят, мисля, че ще имаме шанса да прекратим тази налудничава война. Може да сме изгубили старата Земя, но това не означава, че сме изгубили цялата система. Ако Сребърен дъжд проникне в атмосферата на 32 обаче, поддръжниците на твърдата политика никога няма да склонят да прекратят огъня, дори и срещу умерените. Ще се стигне до края. И това ще бъде краят на всичко. — Той сви рамене. — Ние, разбира се, ще изгубим. Просто исках да го знаеш, за да разбереш какво е заложено на карта.
— Известно ми е — каза Оже. — Нямаше нужда да ми…
— Зная, зная — кимна Питър. — След всичко, което си преживяла и което направи за нас, да искам толкова много от теб… не е нито честно, нито разумно. Но просто не разполагаме с друга алтернатива, Верити. Нещо повече: зная, че имаш куража да го извършиш. Просто дай най-доброто от себе си. А после се върни у дома. Имаш повече приятели, отколкото си мислиш, и всички ние те очакваме.
По-късно при Оже дойде и друг посетител. Тъмнокосото момиче влезе в стаята без покана и застана смирено в основата на леглото с ръце зад гърба, сякаш очакваше да я смъмрят за закъсняло домашно.
— Мога да стана прозрачна, ако мислиш, че това ще помогне — каза Касандра.
— Не си прави труда. Зная, че не си истинска.
— Реших, че ще бъде най-добре, ако се появя лично. Нямаш нищо против, нали? В сравнение с онова, което вече ти причиних, промяната на възприятията ти е по-скоро банално събитие.
— За какво е всичко това, Касандра?
— Става дума за теб и мен. За онова, което се случи с нас и как смятаме да продължим оттук насетне.
— Не си правя никакви илюзии — отвърна Оже. — В Париж ти отвлече тялото ми, за да ни спасиш.
— И в процеса успях да се спася. Не отричам, че в цялата работа беше намесена известна доза личен интерес.
— Защо? Сигурна съм, че машините ти можеха да се скрият някъде, докато отмине опасността.
— Биха могли, но аз не бих оцеляла много дълго без ума на приемно тяло. Личността е доста крехко нещо дори и в най-благоприятните за нея времена.
Оже почувства смразяващ хлад при мисълта какво беше преживяла Касандра.
— Колко от теб… — ала не успя да се застави да довърши въпроса.
— Колко от мен оцеля? Повече, отколкото бих могла да се надявам. По-малко, отколкото би ми се понравило. На чисто съзнателно равнище имах време да напиша писмо в бутилка до себе си. Сега разговаряш с това съобщение.