— Да. Разбира се, пространствените мерки са донякъде хлъзгава материя в условията на хипермрежови транзит…
— Поне приблизително?
— Корабът му трябва да е на около двеста километра от нас. Като вземем предвид обичайната скорост на придвижване, ще излезе от тунела близо час преди нас.
— Двеста километра — каза Оже. — Не ми се вижда толкова далеч.
— И не е — съгласи се Тунгуска.
— Нямате ли нещо, което да изстреляте пред нас, нещо, което ще покрие разстоянието, преди корабът да излезе от тунела?
— Имаме лъчеви оръжия — каза Тунгуска. — Но не функционират добре по същата причина, поради която са неефективни и електромагнитните импулси — сигналът се разпръсква неконтролируемо по стените на тунела. Това ни оставя ракетите. Разполагаме с шест устройства с бойни глави, задвижвани от блийд-двигатели.
— Използвайте ги тогава.
— Не е толкова просто. Обектите, изпитващи ускорение, се държат непредсказуемо в хипермрежата: ето защо сърфираме по вълната от гърлото, вместо да летим с помощта на собствените си двигатели.
— Все пак си струва да опитаме.
Тонът на Тунгуска се беше променил, ала изражението му започваше да издава признаци за загриженост:
— Налага се да си дадеш сметка за рисковете. С лъчево оръжие ще разполагаме с известна степен на прецизен контрол, стига да успеем да се приближим достатъчно, за да избегнем ефекта на разпръскването. Дори бихме успели да увредим кораба му достатъчно, че да му попречим да достигне портала.
— Не искам да увреждаме кораба му. Нямам желание да го разпитвам, или каквото там бихте причинили на Ниагара, ако го заловите. Искам да го очистим.
— Не подценявай ползата от информацията, извлечена посредством разпит — произнесе тихо Тунгуска с внимателния, порицаващ тон на добронамерен учител. — Конспирацията със сигурност е далеч по-голяма. Ако изгубим Ниагара, губим всяка надежда да разкрием съучастниците му. А щом веднъж са опитали нещо, какво им пречи да го опитат пак?!
— Но нали току-що каза, че не можете да повредите кораба му?
— Не и в хипермрежата — отговори той, като вдигна пръст. — Но ако го настигнем в откритото пространство между порталите… тогава може би имаме шанс.
Оже поклати глава.
— Рискът да се измъкне е прекалено голям.
— В крайна сметка ще използваме ракетите — отвърна Тунгуска. — С тях обаче трябва да забравим за хирургическата точност.
Тя си представи как пасажът от приличащи на делфини реактивни снаряди пробождат кораба на Ниагара и го взривяват в беззвучна оргия от светлина.
— Няма да ме видиш да проливам сълзи заради този факт.
— Или заради собствената ти смърт, която без съмнение ще последва? Говорим за самоубийство, Оже. Този кораб пренася устройството „Молотов“. Това е антиматерия, достатъчна да разцепи цяла луна, и се намира само на двеста километра от нас.
Тунгуска беше прав. Рано или късно щеше да го отчете, но бе толкова съсредоточена в необходимостта да ликвидира Ниагара, че не успяваше да вземе предвид какво ще доведе след себе си екзекуцията му.
— Дори и така да е — каза тя, като грижливо произнасяше думите една след друга, — пак се налага да го направим.
Изражението на Тунгуска беше мрачно, но одобрително.
— Знаех си, че ще го кажеш. Просто исках да бъда сигурен.
— Ами Флойд? — попита тя. Гласът й потрепери, докато осъзнаваше собственото си решение.
— С него вече обсъждахме въпроса — каза Тунгуска. — В крайна сметка стигнахме до същото заключение.
Тя се обърна към Флойд:
— Вярно ли е?
Той сви рамене.
— Щом се налага.
Без да откъсва очи от него, тя каза:
— Тогава изстреляй ракетите, Тунгуска. Преди някой от нас да е успял да промени решението си.
През пода премина слаб трус.
— Направено е — отговори Тунгуска. — Ракетите са на път.
Тридесет и седем
Двеста километра надолу по тунела, помисли си тя. Ако човек мислеше в пространствени величини, разстоянието бе нищожно. Реактивните снаряди биха могли да го прекосят с един скок. Ала хипермрежата очевидно полагаше всячески усилия да затрудни придвижването със скорост, по-голяма от нормалната за обикновена ударна вълна. Ракетите — според телеметричните данни, с които разполагаше Тунгуска — се носеха пред кораба му, следвайки очакваната крива съгласно собствената си маса и ускорение точно по начина, по който биха го сторили и във външното пространство. За известно време дори успяваха да ги засекат с електромагнитните сензори или да разчетат акустичния сигнал от реактивната им тяга, който се разпространяваше в разширяващ се конус през стените на тунела. Ала сетне се случи нещо. Ракетите забавиха скоростта си, сякаш изведнъж се бяха гмурнали в еквивалента на захарен сироп. Слабата, гаснеща струйка от информация, протичаща обратно до кораба, не показваше аномалии… но зарядите вече не покриваха достатъчно бързо разстоянието напред, за да успеят да достигнат кораба на Ниагара.