Внезапно дисплеите на стената изобразиха конвулсивна промяна. Оже разполагаше само с част от секундата, за да я регистрира и с още една част, за да позволи на последствията да се разиграят в главата й. Една от ракетите навярно бе открила целта си и сега корабът засичаше приближаването на адския огън.
Ала гласовете в главата й, напоследък доста притихнали, й казаха: не, не се случваше нищо подобно.
Беше лошо, но не чак толкова пикантен вариант на лошото.
В следващия миг — поредното преместване на секундарната стрелка на съзнанието — корабът предприе драстична отбягваща маневра. Оже има време само колкото да осъзнае, че тежестта й се увеличава, когато мантията й се превърна в защитен пашкул, а мебелите, подът и стените се преобразиха в предпазваща утроба.
Чак тогава настъпи отвратителният миг, в който корабът насила вкара в гърлото й дихателния апарат.
Изпита цяла секунда, изпълнена с блажено неведение, което погледнато от този ъгъл, всъщност бе доста приятно…
Два или три липсващи кадъра от съзнанието й.
Информацията отново се процеди в черепната й кутия посредством машините на Касандра. Те разговаряха с Тунгуска и останалата част от кораба.
Една от собствените им ракети току-що се бе опитала да ги унищожи. Особените пространствени свойства на хипермрежовия тунел бяха объркали навигационната й система. Отекващата какофония от отразени електромагнитни импулси я бе накарала да пренебрегне идентификацията на кораба им. Не им беше останало време да се прицелят и да стрелят с лъчевите оръжия. Корабът се бе изкривил като гъвкав боец, избягващ смъртоносно острие, разтягайки корпуса си, за да позволи на ракетата да се промуши покрай тях в последния момент. Веднъж щом снарядът бе отлетял в тунела назад, в мъничкия му мозък на убиец си беше прегризала път команда, даваща му заповед да се самоунищожи.
Експлозията бе причинила локална промяна в геометрията на облицовката на тунела, разпращайки ударни вълни във всички посоки; междувременно, отразената енергия отскачаше около тях в истинска буря от късовълнови фотони, дъвчейки защитната броня на кораба, опитваща да си проправи път до нежната тъкан на пътниците във вътрешността му.
Доловил новата опасност, корабът бе обвил хората в себе си с предпазни противоускорителни пашкули и в същото време с всички сили се напрягаше да долови всяка подробност, всяка частица информация за състоянието на тунела пред тях. Вибрациите от експлозията на ракетата поне за момента бяха ослепили акустичните им сензори. Корабът бясно превключваше на резервни системи, които никога не би използвал при нормални обстоятелства. В ярката, всепоглъщаща уста на тунела сега се взираха неутринни лазери и широкоспектърни електромагнитни емисии.
Към тях се носеха още две опипващи за плячката си ракети.
Към тях с максимална мощност бе излъчен сигнал за преждевременна детонация. Лъчевите оръжия, разгърнати и готови да открият огън, търпеливо изчакваха и най-малкия знак, че ракетите ще откажат да се подчинят.
Първата се разпука в ярка, контролирана експлозия с ограничен радиус, благодарение на сработилите й заглушители. Другата ракета не обърна внимание на нареждането и се устреми още по-бързо напред, готова да прихване целта си. Корабът се изви и нагърчи, надхвърляйки многократно безопасните граници за експлоатация. В мозъка на Оже се забиха пищящи доклади за непоправими повреди. Корабът можеше да понесе още удари, но не задълго.
Лъчевите оръдия се завъртяха рязко и прихванаха третата заблудена ракета. После откриха огън, поразявайки целта си само на два километра пред корпуса на кораба. Тъй като системата за заглушаване на взривната вълна на този снаряд бе изключена, третата експлозия се оказа най-мощна от всички.
Втурнаха се право в сърцето на огнената топка. Корабът изпищя, гърчейки се в кибернетична агония.
Сетне бяха преминали.
В главата на Оже си проправи път мисъл, по-бърза от всеки език:
— Изстреляхме шест ракети — каза Тунгуска. — Три се върнаха, значи някъде там остават още три.
Облакът от машини в главата й изплете отговора светкавично. Оже ли беше отговорила, или Касандра бе задала въпрос? Нямаше как да знае:
— Колко близки удара можем да поемем още?