А звуците бяха ужасни. Оже почувства слабо, но надигащо се усещане за прилошаване, но се застави да стъпи още по-здраво на краката си. Мъжът й напомняше на някой, някой, когото познаваше добре, но в съвсем различен контекст.
След това, доловил присъствието й, той се обърна и изостави музиката, позволявайки на лъка да престане да стърже.
Томас Калискан: Музикантът. Ръководителят на Института по старините и човекът, когото съвсем наскоро бе превърнала в свой личен враг, отказвайки да му даде академично признание в едно от изследванията си.
Калискан остави виолата на бюрото.
— Здравей, Верити. Колко мило от твоя страна да се отзовеш.
Пет
На входа на железопътната гара един млад мъж с очила и балтон направи опит да бутне в ръцете на Флойд памфлет, отпечатан на циклостил.
— Прочетете това, мосю — каза той, а френският му акцент навеждаше на мисълта, че е добре образован. — Прочетете го, и ако сте съгласни с нашите цели, присъединете се към нас на демонстрацията в края на другата седмица. Все още има шанс да направим нещо по въпроса с Шателие.
Хлапето беше на осемнайсет или деветнайсет, космите по брадичката му бяха фини като прасковен мъх. Като нищо можеше да бъде студент по медицина или стажант-адвокат.
— Защо ми е да правя нещо по въпроса с Шателие? — попита Флойд.
— Вие сте чужденец? Долових го по произношението ви.
— Паспортът в джоба ми твърди, че съм французин.
— Съвсем скоро това няма да значи много.
— Тоест трябва да си пазя гърба?
— Всички трябва да си пазим гърба — отговори младежът.
Той тикна насила памфлета в ръката на Флойд. Флойд го смачка на топка и понечи да го хвърли, когато нещо го накара да размисли и да го пъхне в джоба си, където никой нямаше да го вижда.
— Благодаря за предупреждението, началник — каза на момчето.
— Не ми вярвате, нали?
— Хлапе, когато пообиколиш света като мен… — Флойд поклати глава, знаейки, че помежду им съществува пропаст от неразбиране, която няма как да бъде обяснена, а единствено изпитана.
— Ще се започне с обичайното сочене с пръст — каза младежът. — И ще завърши с някой, който няма да им е приятно да гледат.
— Наслаждавай се на усещането, хлапе. Радвай се на усещането, че можеш да промениш нещо, докато все още можеш. — Флойд му се ухили широко. — Няма да продължи дълго.
— Мосю… — започна младежът, ала гласът му заглъхна, понеже Флойд му обърна гръб и продължи по пътя си към вътрешността на гарата.
Гара „Лион“ бе поела по бавната си, сънлива спирала към часовете на нощта. Според тракащите табла имаше още няколко пристигащи или заминаващи влакове, но вечерният час пик определено вече бе приключил. Във въздуха се носеше мраз, вятърът подухваше през счупените стъкла на решетестия метален таван, надвиснал над гарата. За пръв път от месеци Флойд си припомни мириса на зимата. Споменът беше неканен и до този момент го бе пазил дълбоко в себе си и сега внезапно потрепери.
Бръкна в джоба си, търсейки писмото на Грета и вместо него извади памфлета, който му бе дало хлапето. Погледна назад, ала от младежа нямаше и следа. Смачка хартиения лист на топка и го хвърли в най-близкото кошче за боклук. След това намери писмото, което търсеше, внимателно го прочете още веднъж и кимна удовлетворено от факта, че нямаше грешка и бе дошъл навреме.
— Закъсняваш, както винаги, Уендел — произнесе на английски със силен акцент един женски глас.
Флойд се обърна светкавично, разпознавайки гласа зад гърба си.
— Грета? — попита, сякаш можеше да бъде някой друг. — Не очаквах, че…
— Направих ранна връзка. Чаках те повече от половин час с наивната надежда, че има шанс да се появиш с повече от минута по-рано от предвиденото.
— Значи влакът, който спира там, не е твоят?
— Детективските ти умения очевидно все още не са те напуснали.