Беше едновременно страховито и изумително. Но и обречено на неуспех, защото дори толкова внимателно изработен гоблен не би успял да издържи на астрономическите способи за наблюдение, достъпни в ерата на Оже. Дори една просто устроена междупланетна сонда, в края на краищата, би надушила нещо необичайно в разположението на звездите… точно преди да се блъсне и изпари на съставните си атоми във вътрешната стена на черупката. Не, не беше идеалното решение, а и едва ли такова бе намерението на строителите му. Стигаше, за да устои на наблюдения с груби инструменти от епохата на Флойд, но очевидно не бе предвидено черупката да опази илюзията си неразкрита. Рано или късно се очакваше обитателите на 32 да научат истината. Функцията на АГС-а бе да ги предпази от външна намеса именно до този момент от развитието им. След това — когато вероятно щяха да хвърлят всичките си усилия да разчупят черупката — щеше да им се наложи да се справят без чужда помощ.
Само че в изгледа към небето вече липсваше нещо, около вътрешния ръб на отворената рана. На разстояние хиляди километри във всички посоки звездите изглеждаха разкривени, разтеглени, с формата на сперматозоиди, чиито удължени, заострени опашки сочеха като обвинителни пръсти право към дупката, която Ниагара беше направил.
— Зоната на разкривяването се разширява — каза Тунгуска. — Откровено казано, не ми се вярва никой на Земята да не го забележи, дори и да са пропуснали първоначалния проблясък.
— Как ли ще реагират? — зачуди се Оже.
— Не зная. Но ако до края на деня им се наложи да се тревожат само за някакво необяснимо астрономическо явление, ще бъдат късметлии.
— Можем ли вече да свалим совалката? — попита тя.
— Не — отговори той. — Но съм готов да изстискам още малко блийд-двигателя. Ако предвижданията ми са верни, все още имаме шанс да й пресечем пътя, преди да навлезе в атмосферата.
— Не се колебай, Тунгуска.
— Няма. Длъжен съм да спомена нещо, обаче. Просто наблюдение и е напълно възможно да съм се объркал.
Думите му изобщо не се понравиха на Оже.
— Казвай все пак — подкани го тя.
— Раната изглежда е започнала да се затваря. Веднага след детонацията на устройството „Молотов“ разкритието беше повече от сто километра в диаметър.
— А сега?
— Малко под сто. Може би не означава нищо, но реших, че няма да е зле, ако ви обърна внимание.
— Дръж го под око — каза тя. — Не искам проклетото нещо да се затвори, докато все още се намираме от вътрешната страна.
— След малко ще имам по-добра представа за скоростта на затваряне — отговори Тунгуска.
— Изстискай колкото можеш скорост от това чудо. След това всички се прибираме по домовете.
През следващия час навлязоха още по-надълбоко в АГС-а, следвайки самотното ехо от совалката на Ниагара. Той игнорираше всичките им опити да се свържат с него, макар че това не успя да разубеди Тунгуска на няколко пъти да поднови опитите за преговори, твърдейки, че е готов да приеме всяко предложение, което да спре освобождаването на Сребърен дъжд. Нито едно от съобщенията му не бе удостоено с отговор.
Въпреки спешната нужда да пресекат совалката преди да е достигнала Земята, Оже не можеше да не се възхити на изживяването да се намира във вътрешността на АГС обекта и да наблюдава света си такъв, какъвто трябваше да бъде. Това бе Земя, която не познаваше ядрени войни или излязъл от контрол климат, или умно време, или Нанокост. От гледката в очите й напираха сълзи. Никой образ не можеше да се доближи толкова до разтърсващата красота на малкия син свят, красота, която в този момент се подсилваше още повече от осъзнаването колко крехка беше всъщност — като крило на пеперуда.
32 висеше в геометричния център на АГС-а. Обикалящо в орбита около нея, или поне на достатъчно убедително разстояние съгласно Нютоновата механика, се виждаше и точното копие на земната Луна. Оже предполагаше, че спътникът също е бил уловен в моменталната квантова снимка, но можеха да го потвърдят единствено след по-внимателен оглед отблизо. Със същия успех Луната можеше да е и приблизително подобие, изпълнено с достатъчно подробности, за да заблуди отдалечения наблюдател, и съответната гравитация, за да предизвиква приливи и отливи на Земята. Последният останал фактор към тях — слънчевият компонент — трябваше да е постигнат посредством някакъв хитър трик за манипулация на гравитацията — може би невидими обекти в орбита, — тъй като слънцето всъщност не съществуваше. Вместо това се виждаше златистожълт диск със съответната температура и видима яркост, който блестеше от вътрешната страна на черупката. Слънцето обаче бе създадено така, че да изглежда убедително само от повърхността на Земята. От мястото си, благодарение на перспективата, виждаха лека деформация във формата му.