— А ти?
— Ще се погрижа ракетите да намерят целта си. Когато приключим с Ниагара, ще отведа Флойд на 32.
— А после? — попита тя.
— Ще оценя ситуацията в движение. Ако обстоятелствата позволяват, ще направя опит да се върна на кораба. Ако не… е, не мога да оставя совалката да се размотава наоколо из АГС-а, където биха могли да я открият хората на Флойд. Ще я унищожа. Едва ли ще бъде трудно.
Оже искаше да се увери, че разбира съвсем точно какво се опитваше да й каже Тунгуска.
— С други думи ще унищожиш себе си — каза тя.
— Ако предпочиташ да го формулираш по този начин.
Тя поклати глава.
— Не мога да го позволя. Вече призна, че мога да управлявам кораба не по-зле от теб.
— Казах, че… — започна той.
— Ще отведа Флойд у дома — прекъсна го Оже. — Аз го въвлякох във всичко това, така че нищо не ми пречи да го върна обратно.
Флойд се пресегна и взе ръката й.
— Не. Послушай Тунгуска. В думите му има смисъл.
— Готов си да го обречеш на смърт, за да спасиш мен?
— Никой не говори за това. Не е нужно да се самоубива. Винаги може да избере да продължи да търси изход за навън.
— Аз мога да постъпя по същия начин — възрази Оже. Тя отново се обърна към слашъра: — Качи ни на този кораб.
— Вас?
— Мен и Флойд?
— И Каси? — попита бавно той.
— Вече обсъдихме въпроса — отвърна тя. — Касандра иска да дойде с мен.
Лицето на Тунгуска изразяваше пълно поражение. Той поклати глава.
— Не ме карай да го правя.
— Карам те.
— Имам нужда от още двайсет минути, за да довърша ракетите и да ги свържа с бордовата електроника. Включил съм това време в изчисленията си, така че го използвай мъдро. Все още имаш шанс да промениш решението си.
— Не ми трябва още време — нямам какво повече да обмислям — отговори Оже.
Тунгуска се усмихна уморено, приемайки, че няма какво повече да спечели от по-нататъшния дебат.
— Знаех си, че ще поискаш да стане така — каза той. — Просто трябваше да се уверя.
— Може ли да те помоля за една дребна услуга, преди да се сбогуваме? — попита Флойд.
— Стига да съм в състояние да помогна, защо не?
— Питам се дали не можеш да ми дадеш нещо. Всъщност две неща.
Тунгуска разпери ръце в знак на готовност да сътрудничи:
— Какво да бъде?
— На този кораб можете да направите почти всичко, нали?
— В определени граници.
— Не искам от теб света. Трябват ми ягоди.
Едното ъгълче от устата на Тунгуска потрепна в полуусмивка, сякаш се чудеше дали е чул добре, или просто е станал жертва на шега, която не схваща.
— Ягоди?
— Можете ли да ги направите?
— Да — Тунгуска обмисли идеята, — или поне нещо, което изглежда и има вкус на ягоди, въпреки че няма да бъде истинско.
— Не съм придирчив. Ще се справи ли корабът за двайсет минути?
— Мога да го уредя и за пет, ако искаш да ги изядеш веднага?
— Не са за мен — каза Флойд. — Дори не обичам ягоди. За един приятел са. Така че ще бъде хубаво, ако са в торбичка.
— В торбичка.
— Именно.
Тунгуска кимна със сериозно изражение.
— А другото?
— Трябва ми малко от онова ваше магическо лекарство.
— УВ?
— Една моя позната умира. Същата дама, която иска ягодите.
Четиридесет и едно
Тунгуска ги преведе през поредица от бели коридори, в които цареше безтегловност, докато не достигнаха изчистено, изпълнено с вакуум ядро някъде в кърмата на кораба. След спасяването им от замръзналата Земя, пазеше совалката на „Двадесети век ООД“ тук. На външен вид космическият апарат изглеждаше по-нов в сравнение с последния път, когато Оже го бе виждала. Корпусът му беше излъскан и бляскав, очуканите места бяха изправени, драскотините — премахнати, следите от обгаряния — изчезнали. Ако не беше символът на летящия кон, който все още стоеше на мястото си, се съмняваше, че би го разпознала.