— Всичко си е на мястото — потвърди Флойд.
— Не е ли чудесно?
— Човек свиква.
— Не сме заслужили този втори шанс — произнесе тя.
Контролният терминал иззвъня. Оже се протегна напред и отговори на обаждането.
— Тук Тунгуска — чуха двамата. — Длъжен съм да ви поднеса поздравленията си. Видяхме финалния удар дори от разстояние три светлинни секунди.
Оже го остави да довърши, преди да попита:
— А спорите? Възможно ли е Сребърен дъжд да е преживял взрива?
Отговорът му допълзя обратно след шест секунди:
— Малко вероятно е.
— Надявам се да си прав.
— Аз също. — Звучеше по-скоро въодушевено, отколкото разтревожено, сякаш беше изчерпил и последните си резерви от безпокойство. — Предполагам, че на този етап можем единствено да се надяваме на най-доброто. Двамата добре ли сте?
Оже хвърли бърз поглед на Флойд.
— По-добре не можем да бъдем.
— Хубаво. Справихте се чудесно. Опасявам се обаче, че не разполагаме с много време да празнуваме успеха ви. Раната се затваря бързо. Блийд-двигателят ни е малко нестабилен, но можем да започнем мъчителното изкачване по обратния път.
— Тръгвайте — каза Оже.
— Работата е там — отвърна Тунгуска, — че донякъде се надявах да дойдеш с нас. Съществува и дребният проблем, че в момента си в ролята на попечител на Касандра, а аз не бих желал нищо повече от това, тя да се върне обратно в космоса на Политите.
Флойд се наведе напред, изпъвайки предпазните колани на креслото:
— Тя ще спази уговорката, Тунгуска.
— Флойд… — започна Оже.
— Тръгвайте към изхода — каза Флойд. — Но бъдете готови да приберете совалката в последната минута. Веднага щом Оже ме остави, ще потегли обратно към вас.
— Според телеметричните данни имате достатъчно гориво — произнесе предпазливо Тунгуска. — Ако тя поеме по обратния път на практика веднага след като те остави. Но ако се забавиш прекалено много, Оже, няма никакви гаранции. Надявам се, че съм се изразил ясно.
— Абсолютно — отговори Флойд.
Мястото беше усамотено — между две църкви, южно от хиподрума Лоншан. Дори някой да беше забелязал как совалката се спуска през мъглата, крещяща върху вертикалните пламъци на тръстерите си, със сигурност не беше останал още дълго за края на представлението. Може би неколцина скитници, пияници или цигани я бяха видели… преди да се почешат по главата и да решат, че това наистина не е едно от нещата, в които човек си струва да се забърква, особено като се вземеше предвид отношението на градските власти към хората, които си пъхат носовете, където не им е работа. Каквото и да бе това, вероятно биха заключили, че със сигурност няма да е там и на следващата сутрин.
Сега корабът стоеше на долните си стабилизатори и блестеше в отразената светлина на уличните лампи като хромирано яйце, а мъглата се въртеше около горивните му портове на любопитни малки вихрушки, докато самата совалка пукаше и се охлаждаше като гореща фурна. Летящият кон на Междупланетни линии „Пегас“ изглеждаше така, сякаш се опитваше да достигне небето, нетърпелив да не протака и минута повече престоя си на земята.
Флойд и Оже спряха под кораба в основата на спуснатата входна рампа.
— Не си забравил ягодите, нали? — попита Оже.
Флойд й показа малката кесия.
— Сякаш мога да си позволя такава глупост.
— Така и не ми каза за кого са. Както и универсалния възстановител, който Тунгуска ти даде.
Флойд докосна с пръст малката стъклена ампула в джоба си. Съдържаше безвредна на вид сребристосива течност, без вкус и без мирис. Ала прибавена незабелязано към диетата на правилния човек, щеше да инфектира тялото му с милиарди неуморни машини, които можеха да разпознаят и излекуват всяка болест, позната на слашърската медицина. Консервирано безсмъртие.
Е, не съвсем. Тунгуска бе изпитал внезапни съмнения при мисълта, че трябва да му даде от най-силното УВ, което би направило човек на практика безсмъртен. По времето, когато му бе връчвал подаръка, все пак се опитваха да попречат на намеренията на определени хора да внесат чума от малки машини на 32. Универсалният възстановител в джоба му щеше да излекува всяка болест, от която човекът страдаше в момента на поглъщането, след което щеше да се задържи в тялото му достатъчно, че да спомогне за укрепването на организма. После обаче машините тихомълком щяха да се разградят, превръщайки се в безвреден микроскопичен металически прах. Човекът можеше и да доживее до дълбока старост, но по същата логика нищо не му пречеше да се разболее от нещо друго още на следващия месец. Ако това се случеше, машините нямаше да са наблизо, за да го спасят за втори път.