Флойд не посмя да си поеме дъх, преди да прекосят Сена и караулката остана между реката и тях.
— Това беше… интересно — каза той.
— Смешници.
— Смешници, с които ни се налага да живеем — отговори остро той. Превключи нервно скоростите. — Както и да е, какво искаше да кажеш с това, че нямало да бъде проблем?
Грета поклати глава:
— Нищо.
— Прозвуча ми като нещо.
— Просто карай колата, Флойд. Уморена съм, ясно? Уморена съм и вече нищо от това не ме интересува.
Флойд зави по посока на Монпарнас. Започваше да вали, отначало леко и едва забележимо, колкото да смекчи градските светлини и да ги превърне в пастелни петна, след което по-силно, тежък дъжд, който принуждаваше хората да ускорят крачка или да се затичат към уюта на ресторантите и баровете. Флойд направи опит да намери нещо за слушане по радиото и за момент успя да улови моментна експлозия от Гершуин, ала когато завъртя копчето в обратната посока, за да се върне на станцията, чу единствено статичен шум.
Помогна на Грета да качи нещата си нагоре по стълбите и да ги прибере в стаята за гости непосредствено до малката кухня на първия етаж в къщата на леля й. Цялата къща навяваше хлад и съвсем леко намирисваше на плесен. Електрическите крушки или светеха едва-едва, или изобщо отказваха да се включат. Телефонът бе прекъснат, точно както беше споменала Грета. Дъските на пода се огъваха под тежестта на Флойд, напоени с влага и прогнили. Счупеният прозорец на тавана над витото стълбище беше поправен с парче гофрирана ламарина, върху която дъждът барабанеше с острите нокти на нетърпеливите си пръсти.
— Остави ги на леглото — каза Грета, като посочи малката койка с размери на детско креватче, сместена в единия ъгъл. — Ще отида да видя как е леля Маргьорит.
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не — отговори тя, след като помисли малко. — Не, но все пак благодаря. Отсега нататък мисля, че ще бъде най-добре, ако вижда само познати лица.
— Мислех, че съм едно от познатите лица.
Тя го погледна, но не каза нищо.
— Ще видя дали има нещо за ядене — сви рамене Флойд.
— Няма нужда да чакаш, ако не искаш.
Той остави нещата й на леглото заедно с ламаринената кутия с документите на Сюзан Уайт.
— Никъде не мърдам. Поне докато времето не се оправи малко.
В къщата ги беше пуснала млада жена, живееща под наем на третия етаж. Французойка на име Софи, по професия стенограф, с дебели стъкла на очилата и нервен магарешки смях, който завършваше с носово пръхтене. Флойд вече я беше оценил като „вечната стара мома“ и почти веднага след като Грета му разказа по-подробно за нея, бе изпитал срам.
— Истински ангел — каза Грета, когато Софи ги остави насаме. — Купува храна, чисти, пише писма, грижи се за делата на леля… и не пропуска да си плати наема. Обаче са й предложили работа в Нанси и вече не може да отлага заминаването. Беше много мило от нейна страна, че остана толкова дълго.
— И това е всичко? Никакви други сродници освен теб?
— Никой, който би си направил труда — отговори Грета.
Докато тя беше горе заедно с Маргьорит, Софи показа на Флойд какво има из емайлираните шкафове в кухнята. Мястото беше безукорно чисто, ала повечето от стелажите бяха оголени. Изоставяйки идеята за ядене, Флойд си направи чай и се качи обратно в стаята за гости, като запълни останалото време в зяпане по пукнатините на тавана и петната върху петдесетгодишните тапети. Някъде от къщата се чуваха далечни ниски гласове, или по-скоро само един много тих глас, който се опитваше да поддържа разговора.
Софи подаде глава през вратата и заяви, че смята да отиде на кино с приятеля си. Флойд й пожела приятно прекарване и остана заслушан в отдалечаващите й се стъпки надолу по старото скърцащо стълбище, последвани от внимателно прищракване, а не затръшване, на входната врата.
Колкото можеше по-тихо, той излезе от стаята за гости и се качи нагоре по стълбите до следващия етаж. Вратата към спалнята на Маргьорит беше леко открехната и чак сега успя да чуе гласа на Грета по-ясно. Четеше на глас от местните страници на вестника, осведомявайки Маргьорит за последните събития от парижкия живот. Флойд пристъпи по-близо до вратата, спирайки рязко при изскърцването на една от дъските под крака си. Грета прекъсна монолога си, след което отгърна на следващата страница и продължи с четенето.