Флойд най-после достигна вратата. Видя, че Грета седи на стол до леглото, прехвърлила единия си крак върху другия, с разгърнат в скута вестник. Зад нея едва се различаваха очертанията на прикованата към леглото леля. Беше толкова отслабнала и крехка, че на пръв поглед леглото изглеждаше неоправено и единствено леката издутина под завивките навяваше на мисълта, че под тях може би има човек. От мястото си не успяваше да види главата на Маргьорит заради гърба на Грета. Ала виждаше едната й ръка, подаваща се като тънка суха клечка от ръкава на нощницата. Докато четеше от вестника, Грета стискаше ръката на леля си и галеше пръстите на жената с безкрайна нежност. Флойд усети, че нещо засяда в гърлото му и за втори път тази вечер почувства срам от себе си.
Върна се обратно по коридора, избягвайки скърцащата дъска на пода и влезе обратно в стаята за гости. Това не можеше да бъде Маргьорит: не и онази изпълнена с живот жена, с която се бе запознал само няколко години по-рано. Толкова малко време нямаше как да я е съсипало така невъзвратимо.
Когато за пръв път започна да излиза с племенницата й, тя се беше отнесла с подозрение към него, подозрение, което се засили още повече, когато се оказа, че Флойд иска Грета да участва в групата му. След известни отстъпки обаче, двамата бяха стигнали до принудително примирие и взаимно разбирателство, а ледените им отношения лека-полека се превърнаха в неочаквано приятелство. Често, след като Грета отдавна си беше легнала, Флойд оставаше заедно с Маргьорит за една или две игри на дама и двамата разговаряха за старите филми от двайсетте и трийсетте години, които се бе оказало, че харесват толкова много. През последните две години, особено след като Грета се премести в собствен апартамент в другата част на града, Флойд беше изгубил връзка със старицата, и сега почувства внезапен прилив на тъга, сякаш в кръвта му бе настъпила необратима химическа промяна.
Чудейки се какво да прави с оставащото време, той отново отвори тенекиената кутия за сладки и извади пощенската картичка, отбелязвайки си преднамерения начин, по който бяха подчертани думите „сребърен“ и „дъжд“. Ако „сребърен дъжд“ наистина беше някакъв вид съобщение — а наистина не разполагаше с конкретни доказателства, че е така, — какво ли трябваше да значи то за мистериозния Калискан, за когото бе адресирана картичката?
Тъкмо я оставяше настрана, когато Грета влезе в стаята.
— Казах ти да не ме чакаш — напомни му тя.
— Още вали — отговори Флойд. — Така или иначе използвах възможността пак да прегледам всичко това. — Вгледа се в очите на Грета, забелязвайки, че са влажни от сълзи и преумора. — Как е тя?
— Все още е жива. Поне нещо.
Флойд се усмихна учтиво, макар да си задаваше въпроса дали нямаше да бъде по-добре, ако жената бе имала добрината да умре преди Грета да се появи.
— Направих чай — каза той. — Чайникът още е топъл.
Грета седна до него на леглото.
— Имаш ли нещо против вместо това да запаля?
Флойд напъха пощенската картичка обратно в кутията.
— Давай смело.
Грета запали цигарата си и известно време пуши безмълвно, преди отново да заговори:
— Докторите го наричат обструкция на респираторните пътища — произнесе и отново дръпна от цигарата. — Искат да кажат рак на белите дробове, но нямат смелост да го изрекат на глас. Казват и че никой не може да й помогне. Въпрос на време е. — Изсмя се кухо. — Тя твърди, че е от всички цигари, които е изпушила. Посъветва ме да ги откажа. Аз пък й отговорих, че вече съм го направила заради гласа си.
— Мисля, че можем да ти позволим една или две бели лъжи — отвърна Флойд.
— Може и да не е от цигарите, разбира се. Преди двайсет години са я принудили да работи в оръжейните фабрики. Много жени на нейната възраст сега са болни заради азбеста.
— Възможно е — съгласи се той.
— Вчера Софи е говорила с доктора. Дава й седмица, може би десет дни.
Флойд взе ръката й и я стисна.
— Съжалявам. Не мога да си представя какво ти е. Ако можех да направя нещо…
— Никой не може да направи каквото и да било — каза с горчивина Грета. — Точно там е работата. — Тя отново дръпна от цигарата. — Всяка сутрин докторът идва, за да й направи инжекция с морфин. Това е единственото, което им е по силите.
Флойд огледа малката неприветлива стаичка.
— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук? Струва ми се, че може да ти дойде в повече да се затваряш тук като в кафез. Ако пожелаеш лека нощ на леля си, едва ли ще разбере, че си си тръгнала и си дошла в ранни…