Тя го прекъсна:
— Оставам тук. Казах й, че няма да ходя никъде.
— Беше просто предложение.
— Зная. — Грета махна отсъстващо с цигарата. — Не исках да се държа като неблагодарница. Но дори да не й бях обещавала нищо, не ми трябват повече усложнения в живота.
— Значи ме броиш за усложнение?
— В този момент да.
Без да иска да звучи така, сякаш се опитва да спори, Флойд каза:
— Грета, сигурен съм, че си имала причина да ми изпратиш онова писмо. Не съм ти притрябвал само за превоз до Монпарнас, нали?
— Не, не беше само заради това.
— Какво тогава? Нещо общо с начина, по който разговаря с онова магаре на караулката?
— Значи си забелязал?
— Нямаше как да не забележа.
Тя се усмихна едва-едва, навярно от спомена за думите си: онзи малък, безполезен момент на личен триумф.
— Часовият каза, че устатите германски момиченца може да имат проблеми с паспортите си до година-две. Е, прав е… сигурна съм в това. Но за мен няма да има значение.
— Защо не?
— Защото няма да бъда тук. Ще взема хидроплана за Америка веднага щом приключа.
— Америка? — повтори Флойд, сякаш не я беше разбрал добре.
— Знаех, че с теб и Кюстин няма да се получи. Казах ти, че заради това напуснах Париж. Само че не подозирах, че ще ме обземе същото усещане и с оркестъра. — Тя потърка очи, навярно за да се отърве от сънливостта. — Една вечер бяхме в Ница. Шоуто беше минало добре и бяхме седнали в бара, да изпием по едно-две за сметка на клиентите.
— Доста приятно задължение, ако успееш да се вредиш — каза Флойд. — Обикновено след като Кюстин и аз приключим, гледаме да се скрием от очите на клиентите.
Грета поклати глава:
— Винаги се омаловажаваш, Флойд. Винаги се стремиш към миналото и се придържаш към собственото си безценно чувство за непълноценност. И след всичко това се учудваш, че нещата не вървят?
— По въпроса за събирането в онзи бар.
— Присъстваше и един човек — продължи Грета. — Американец: дебелак с нескопосано ушит костюм, още по-лоша подстрижка и дебел портфейл.
— Винаги има утеха. Кой беше той?
— В началото не се представи, просто спомена, че е „в града“ и че е акостирал в яхтклуба на Кан. Каза, че е харесал оркестъра, макар че направи няколко духовити забележки в смисъл, че ако искаме да „излезем напред“, трябвало да бъдем в крак с времето. Намекваше, че сме старомодни, но ни бива.
— Напоследък го чувам доста често.
— Е, човекът поръчва питиетата ни цяла вечер. Само че познаваш момчетата… след няколко часа обикновено не знаят на коя планета са, какво остава в кой бар. След като се погрижи за тях, онзи тип се съсредоточи върху мен. И заяви, че е телевизионен продуцент.
— Телевизия — повтори Флойд, сякаш беше чул нещо, което съвсем смътно си спомня да е мяркал някъде.
— В Америка е по-известна, отколкото тук — каза тя, — и с всяка година става все по-популярна. Казвали, че ако можеш да си позволиш нов автомобил, можеш да си позволиш и нов телевизор.
— Никога няма да се наложи.
— Може би няма, но въпросът е в това, че трябва да опитам. Трябва да се убедя сама дали притежавам нужното. Онзи тип твърдеше, че направо умират за нови таланти. — Грета се пресегна към джоба си и подаде на Флойд визитката, която й беше дал телевизионният продуцент. Беше отпечатана на добра хартия — името на мъжа и бизнес адресът му се виждаха редом със силуетите на двойка палми.
Флойд й хвърли един поглед, след което я върна на Грета:
— Защо им е притрябвала германка?
— Говоря езика им, Флойд. А и мъжът каза, че ще се прибави и ефектът на новостта.
— Ще те използват и ще те захвърлят.
— А ти непременно го знаеш, нали?
Той сви рамене:
— Просто се опитвам да мисля реалистично.
— Тогава нека ме използват. За предпочитане е пред някакъв джаз бенд в трета глуха, свирещ музика, която никой повече не иска да слуша.
— Наистина знаеш как да нараниш един мъж — произнесе Флойд.
— Виж — продължи Грета, — работата е там, че вече съм взела решението. Спестих достатъчно пари за хидроплана. Ще им отпусна две години. Ако дотогава не се е получило нищо, може би ще се върна в Европа.
— Никога няма да бъде същото — каза той.