— Зная, но все пак трябва да опитам. Не искам след петдесет години да лежа на смъртния си одър в някаква влажна парижка къща и да се питам какво ли е щяло да се получи, ако бях последвала единствения шанс, който животът ми е предложил.
— Разбирам — отвърна Флойд. — Повярвай ми, така е. Животът си е твой и не ми влиза в работата какво правиш с него. Но онова, което не разбирам, е защо ми казваш всичко това? Все още не си отговорила на въпроса ми от по-рано. Защо ми изпрати писмото?
— Защото ти предлагам възможността да заминеш заедно с мен. За Америка, Флойд. За Холивуд. Двамата с теб.
Предполагаше, че на някакво равнище бе очаквал тъкмо това, още откакто тя бе споменала за Америка.
— Подобно предложение не може да се приеме с лека ръка.
— Говоря сериозно — настоя Грета.
— Зная. Личи си. И съм ти благодарен, че попита. — После прибави по-меко: — Не заслужавам втора възможност.
— Е, получаваш я. Но съм напълно сериозна, заминавам веднага щом тази ужасна каша приключи.
А всъщност искаше да каже: когато леля й починеше.
Флойд дори не смееше да си помисли за последиците, не смееше да се остави на изкушението от идеята да бъде с нея, не и при всичко, което щеше да се случи с живота му в Париж.
— Защо не направим така — каза той. — Мога да дойда по-късно, но не мога да пътувам с теб… не и докато все още работим по случая с убийството. И дори да го разрешим, пак ще ми остане доста работа за приключване. Не мога просто да захвърля всичко за няма и седмица.
— Искам да дойдеш с мен — каза тя. — Не искам някакво неясно обещание, че ще долетиш веднага щом заделиш достатъчно пари. Познавам те добре, ще ти отнеме по-голямата част от следващото десетилетие.
— Просто ми трябва малко време — произнесе Флойд.
— Винаги си имал нужда от малко време — отвърна Грета. — Там ти е проблемът. Ако си притеснен с парите, имам малко заделени. Не достатъчно за билет, но ще стигнат, ако продадеш колата и всичко останало, което успее да се откъсне от сърцето ти.
— Колко време след… искам да кажа, след като тя…? — Флойд замълча, неспособен да го изрече. — Спомена седмица до десет дни?
— Ще ми трябва още около седмица, за да се погрижа за погребението. Това ти оставя поне две седмици, може би дори по-дълго.
— Ще се тревожа за Кюстин.
— Дай му бизнеса. Господ е свидетел, че е работил достатъчно усърдно и го е заслужил.
Очевидно, помисли си Флойд, беше обмислила нещата предварително. Представи си как е подреждала подробностите в ума си по време на дългото пътуване от юг насам и изведнъж се почувства едновременно поласкан и подразнен от факта, че е бил в центъра на подобно незаслужено внимание.
— Защо ми даваш тази втора възможност? — попита той.
— Защото една част от мен все още е влюбена в теб — отговори Грета. — Влюбена в онова, което можеш да бъдеш, ако престанеш да живееш в миналото. Ти си добър човек, Флойд. Зная го. Но тук няма да стигнеш доникъде и ако остана с теб, аз също няма да стигна никъде. Това не ми е достатъчно. В Америка обаче нещата могат да бъдат различни.
— Вярно ли е? Че все още ме обичаш?
— Нямаше да дойдеш на гарата, ако не изпитваше същото към мен. Можеше просто да пренебрегнеш писмото, да се престориш, че не е пристигнало навреме.
— Така е, можех — призна Флойд.
— Защо не го направи? Заради същата причина, поради която и аз ти писах… защото въпреки цялата скръб и болка, които си причиняваме, когато сме заедно, е далеч по-лошо, когато сме разделени. Исках да те преживея, Флойд. Даже се заблуждавах, че съм успяла. Но не се оказах достатъчно силна.
— Не си ме преживяла, но ще заминеш без мен, ако не се съглася да дойда с теб в Америка?
— Това е единственият начин. Или ще бъдем заедно, или не бива да сме на един и същ континент.
— Трябва ми време, за да го обмисля.
— Както казах, имаш две седмици. Ще ти стигнат ли?
— Седмица или година, не смятам, че разликата е съществена.
— Тогава не му мисли много — каза Грета. Тя се приближи, стисна ръката му силно и сгуши глава на рамото му. — Израснах в тази стая — произнесе. — Намираше се в центъра на вселената ми. Не мога да повярвам колко малка и смрачена изглежда сега, колко ужасно натъжена и зряла ме кара да се чувствам. — Стисна ръката му още по-силно. — Бях щастлива тук, Флойд, щастлива като всяко момиче в Париж, но сега чувствам единствено, че съм навлязла прекалено надалеч в живота си и в него е останало далеч по-малко, отколкото имах, когато за последно бях тук.