— Накрая се случва на всички ни — каза Флойд. — Порастването.
Тя се плъзна още по-близо до него, докато вече успяваше да вдъхне косите й; не само парфюма й, но и всички ухания на мъчително пътуване от изминалия ден: димът и прахта, мирисът на хората и — някъде там в дълбочината — нещо от Париж.
— О, Флойд — произнесе тихо тя. — Иска ми се да не се случваше по този начин. Иска ми се и да имаше някакъв друг начин. Но когато нея вече я няма, не искам да прекарам и минута по-дълго от необходимото в този град. Ще ми се наложи да се изправя пред прекалено много тъжни спомени, твърде много призраци, а не мисля, че желая да прекарам остатъка от живота си, обсебена от тях.
— И не трябва — съгласи се Флойд. — Права си, че си решила да го направиш. Отиди в Америка и ги отнеси.
— Отивам, и още как — каза тя, — но няма да бъда истински щастлива, ако не дойдеш с мен. Помисли си, Флойд, ще го направиш ли? Обмисли го добре така, както никога не си обмислял нещо през живота си. Може да се окаже както моят, така и твоят шанс.
— Ще си помисля — произнесе Флойд. — Само не очаквай отговор преди да настъпи сутринта.
Поколеба се дали да не прави любов с нея — беше му хрумнало още в момента, в който бе отворил писмото й. Не се съмняваше, че ще му позволи, стига да поискаше. Не се съмняваше и че в този момент тя най-много искаше той да я притисне силно до себе си, докато, емоционално и физически изтощена, не заспеше неспокоен и пуст сън. Грета измърмори нещо на немски, че той не разбира, клетви, които звучаха настоятелно, но може би не означаваха нищо, след което постепенно се умълча.
В три сутринта той я накара да легне, зави я и излезе в дъжда, оставяйки я сама в стаята, в която бе израснала.
Шест
Оже откри, че се чувства неудобно да бъде сама в една и съща стая с Томас Калискан, сякаш неочаквано се бе натъкнала на противен, лепкав капан. Беше изключително слаб човек с добре сресана, дълга до яката, посребрена коса, отметната по аристократичен начин на челото му. Предпочиташе костюми от коприна и намачкано кадифе или преднамерено анахронистични и претрупани фракове. Носеше големи кръгли очила от опушено синьо стъкло. Често затваряше очи, докато говореше, сякаш се вслушваше в далечна тиха мелодия, а когато поместваше тялото си, главата му изглежда за момент се поколебаваше дали да го последва, като че закотвена в определена точка от времето и пространството.
— Имаш ли нещо против да продължа да свиря още? Намирам, че малко упражнение за пръстите върши чудеса, когато искаш да фокусираш ума си.
— Казват същото и за екзекуциите.
— Седни, Верити.
Оже седна. Столът приличаше на шезлонг, тапициран с вълнисто зелено кадифе. Подозираше, че е поне толкова автентичен и безценен, колкото изглеждаше на пръв поглед.
Пред него имаше невисока масичка за кафе, върху която лежеше плосък квадратен предмет с изискано отпечатана рисунка. Докато Калискан се канеше отново да засвири, Оже вдигна предмета, разпознавайки в него картон — обработена каша от дървесина — и по-точно калъф за грамофонна плоча. Във вътрешността му имаше нещо. Тя наклони калъфа, позволявайки на плочата да се плъзне в ръката й — тънък черен диск, направен от тежък материал, наподобяващ пластмаса. От двете му страни имаше фино изрязани спираловидни улеи.
Дискът беше типичен образец на милионите други, произведени между края на XIX и края на XX век и бе направен от шеллак, който, доколкото си спомняше, бяха добивали от смолата на някакъв вид насекомо. Спиралните улеи по повърхността му съдържаха закодирани звуци, разчитани от игли с диамантен връх, посредством ротация на диска с няколко десетки оборота в секунда. Просвирването на записа причиняваше постепенен спад в качеството на звука, тъй като грамофонната игла от една страна износваше улеите, а от друга — набиваше в тях миниатюрни частици, изронени от самия диск. И въпреки че записът, уловен посредством поредица от аналогови процеси, продължаваше да носи оригиналната информация, всеки от тези процеси привнасяше към картината на звука уникална и случайна структура.
Това обаче не му пречеше да бъде истински аналогов артефакт с огромна историческа стойност. Всяка информация, запазена в несигурната матрица на паметта на една компютърна система, можеше да бъде изтрита или подправена преди да си успял да мигнеш, а доказателството за това — майсторски прикрито. Ала записът върху диска от шеллак, макар да си оставаше лесно унищожим, нямаше как да бъде подправен толкова лесно. Фалшификацията беше също толкова трудно постижима заради комплексния химически състав на плочата и опаковката й. В случаите, когато подобни артефакти оцеляваха във времето, и може би тъкмо поради тази причина, ги смятаха за изключително надеждни прозорци към историческото минало отпреди Нанокоста и Забравянето.