Тя настръхна, осъзнавайки, че през цялото време е била под наблюдение. Трябваше да се досети, че все някой ще я наглежда.
— Значи вие сте ми ги пращали? И картите ли бяха някакъв безсмислен тест, като въпросите за плочата на Малер?
Последното изглежда го развесели.
— Предупредиха ме за теб.
— Какво точно казаха?
— Че говориш направо. Естествено знаех от личен опит, че не уважаваш особено висшестоящите. — Гласът му стана по-мек: — Освен това ми казаха, че имаш набито око за подробностите. А сега сподели с мен какво мислиш за картите.
Едно мъничко гласче в нея я предупреждаваше, че от отговора й зависи далеч повече, отколкото може да предположи на пръв поглед. Усети как думите засядат в гърлото й, а обичайното красноречие внезапно й изневерява:
— Разгледах само една от тях и ми се стори, че нещо в нея няма никакъв смисъл.
— Продължавай — подкани я Калискан.
— Според данните за авторското право картата е била отпечатана повече от век преди Нанокоста, но въпреки това всичко беше в отлично състояние… също като плочата на Малер.
— Периодът стори ли ти се значим с нещо?
— Не — отвърна тя. — Само дотам, доколкото горе-долу се вмества в рамките на интересите ми.
— Горе-долу?
Оже кимна:
— Да, знам доста неща за Париж от Века на Празнотата някъде до две хиляди седемдесет и седма. Нещата стават малко мъгляви, ако човек се върне до хиляда деветстотин петдесет и девета. Не че не са ми известни някои факти за онзи период, но просто знам много повече за по-късните десетилетия.
Калискан плъзна очилата си обратно нагоре по носа.
— Да предположим, че искам да разговарям с някой признат експерт именно за този период. Като имаме предвид мрежата от академичните ти контакти, кого би ми препоръчала?
Оже се замисли за момент:
— Уайт — каза накрая. — Сюзан Уайт. Сигурна съм, че сте запознати с работата й. Тя беше авторът на доклада за изкопните работи в Евродисни от миналата година.
— Познаваш ли я добре?
— Не особено — отговори Оже. — Разменяли сме съобщения и сме си казвали по някоя дума по академичните конференции. Мисля, че рецензирах един от трудовете й; мисля, че тя е правила същото за мен.
— Смяташ я за съперник?
— Борим се за един и същ бюджет, но това не значи, че бих й издрала очите. — Долавяйки, че е на път да стане безполезна за Калискан, тя прибави: — Вижте, сигурна съм, че мога да ви свържа с нея.
— Всъщност вече го направихме сами.
Тя сви рамене, за да покаже, че е изчерпала предложенията си:
— Тогава за какво съм ви?
— Натъкнахме се на проблем с Уайт. Точно поради тази причина се обърнахме към теб.
— Какъв вид проблем?
— Опасявам се, че не мога да ти кажа. — Той плесна с ръце и й демонстрира дланите си: — Въпрос на вътрешна политика. Няма нужда да се разстройваш: винаги си била вторият ни избор, но дори и за втори избор имаше чудесни препоръки. — Калискан наведе глава над бюрото си, взе една масивна черна писалка и започна да вписва нещо в бележника си. Писецът драскаше върху висококачествената хартия.
— И това е всичко?
Той вдигна поглед само за секунда:
— Нещо повече ли очакваше?
— Помислих си… — Оже замълча.
— Помисли си какво?
— Провалих се, нали? Не ви дадох онова, което искахте, каквото и да е то.
Писалката на Калискан преустанови драскащия звук, който издаваше:
— Не те разбрах?
— В картата имаше нещо, а аз трябваше да го забележа. — Вече се чувстваше напълно отдадена, а в главата й внезапно изникна убягващият детайл, просто прищрака на мястото си: — Е, видях го. Просто не бях сигурна как да го разтълкувам.
Калискан върна писалката в мастилницата.
— Продължавай.
— Картата няма никакъв смисъл, дори и за такава, издадена през 1959-а година. Прилича повече на карта от двайсетте или трийсетте, която се опитва да мине за отпечатана трийсет години по-късно.
— В какъв смисъл?
— Имената на улиците. Няма „Рузвелт“; няма „Шарл дьо Гол“; няма „Чърчил“. Все едно Втората световна война изобщо не се е състояла.
Калискан затвори бележника и го плъзна настрани.
— Много се радвам да го чуя — каза той. — Започвах да си мисля, че в крайна сметка не си подходяща за работата.