— Какво работа? — попита Оже.
Калискан отвори чекмеджето на бюрото си и извади от него билет, гравиран в стил ар деко с летящия кон на Междупланетни линии „Пегас“.
— Искам от теб да отидеш до Марс — каза той. — Определени вещи са попаднали в чужди ръце и бихме искали да си ги вземем обратно.
Името на кораба беше „Двадесети век ООД“. Оже успя да зърне само части от него — но не повече, — докато я въвеждаха на борда от един херметизиран отсек за заминаващи в друг. Беше огромен транспортен съд, особено по стандартите на трешърите, шест- или седемстотин метра на дължина, но пък пътуваше за Марс, натоварен далеч под капацитета си. С нарастващото напрежение в Слънчевата система хората предпочитаха да ограничават пътуванията си само до абсолютно необходимото. До този момент враждебните действия бяха сведени до определени несъгласия сред някои фракции на слашърите, но два кораба на СОЗЩ вече бяха успели да попаднат под кръстосания огън, което пък бе довело до загуба на цивилни животи. Второстепенните аванпостове бързо бяха консервирани и изоставени и някои междупланетни концерни наскоро бяха обявили банкрут.
Щом довърши питието си в наблюдателния салон — беше гледала как Земята и Плетеницата постепенно стават все по-малки, — Оже провери колко е часът според местното време и тръгна към каютата си. Вече беше отворила вратата и се канеше да включи осветлението, когато осъзна, че в кабината е светло и вътре вече има някой. Намръщи се, за момент помислила, че е сбъркала вратата, ала бързо разпозна собствения си багаж и палто в края на леглото.
Беше в стаята си, а мъжът и жената, седнали на ръба на леглото, бяха Рингстед и Молинела, агентите от Института по сигурността, които вече беше срещнала в Плетеницата.
— Верити Оже? — попита Рингстед.
— О, в името на небесата — отговори тя. — Разбира се, че съм аз.
— Провери я — нареди Рингстед.
Молинела се изправи и извади нещо, което й заприлича на писалка. Преди Оже да успее да реагира, агентът умело я беше притиснал към стената, държеше едното й око отворено и сочеше с края на писалката в него. Интензивната синьо-зелена светлина озари ретината й и заискри болезнено през мозъка.
— Тя е — потвърди Молинела и я пусна.
— Знаете, че съм аз — каза Оже, разтърсвайки глава, за да прочисти зрението си от остатъчния образ. — Вече се запознахме, не си ли спомняте?
— Седнете — нареди Молинела. — Трябва да обсъдим доста неща.
— Я стига — заяде се Оже. — Преди малко напуснахме доковете. Остават ни още пет дни, докато пристигнем на Марс.
— И пет дни няма да ни бъдат достатъчни, дори и да можехме да си ги позволим. — Молинела се беше вторачил в нея с празното изражение на шивашки манекен. Както и преди, двамата агенти носеха костюми, ала този път кройката им не беше толкова официална. Оже си даде сметка, че могат и да минат за двойка тесногръди младоженци от териториите на трешърите.
— Само че нямаме пет дни — продължи Рингстед. — От съображения за сигурност се налага да приключим с инструкциите ви още днес.
— Няма ли да останете на кораба, докато пристигнем на Марс? — попита Оже.
— Да — отвърна Рингстед. — Както Калискан вероятно ви е разяснил, слашърите ще държат кораба под око, също както държат под око целия трафик на далечно разстояние на трешърите. Не можем да качваме или сваляме хора от „Двадесети“ по време на пътуването, без да привлечем излишно внимание, а вниманието е последното, което ни е необходимо в този момент.
— Е, тогава закъде сме се разбързали?
— Затворена ли е вратата? — надникна през рамото на Оже Рингстед. — Добре. А сега си придърпайте стол. Предстои ни дълъг разговор.
— Първо трябва да видите нещо — обади се Молинела. Той бръкна в джоба на сакото си — същият, от който бе извадил писалката — и извади оттам матовочерен цилиндър, подобен на кутийка за пура.
Отвинти капачето и плъзна навън една подкожна инжекция, пълна с гъста, яркозелена течност.
— Докато сте чакали кораба си — каза Рингстед, — сте яли и пили в секцията на Калискан в Института по непредвидени ситуации.
— Известно ми е — каза Оже.
— Онова, което не ви е известно, е, че в храната ви е имало безобидни химически елементи, които са си проправили път през тялото ви и са маркирали всеки нов спомен, който сте съхранили по време на гостуването си при Калискан.
Молинела продължи разказа: