Оже се обърна към Рингстед и Молинела:
— Удивително, спор няма. Плаша се само от идеята, че ви е хрумнало да споделите това с мен. Но продължавам да не разбирам какво общо имаме тук аз или трибуналът.
— Ще видите — отговори жената.
Питър продължаваше да говори, без да подозира за нейното прекъсване:
— Въз основа на тези доказателства слашърите заключили, че АГС обектите са физически черупки, обгръщащи планети. Понякога дори изглеждало, че планетите са опаковани заедно със спътниците си. Говорим за изключително напреднала технология — в сравнение дори с хипермрежата. Но защо им е било да го правят? Защо някой би искал да заключи цял един свят в затвор, в непроницаем мрак, изолирайки го от останалата част на вселената? Е, може би във вътрешността на сферите не цари мрак. Никой не може да каже със сигурност. И може би отвътре не приличат на затвори. Състоянието на материята във вътрешността на черупката би могла да бъде доста необичайно, наистина. Да не би планетите да са под карантина заради някакъв ужасен биологичен катаклизъм? Да не би да са светове от антиматерия, които по някакъв начин са доплували до нашата галактика и е трябвало да бъдат предпазени от контакт с външния свят? Нещо по-лошо ли са? Според нашето разузнаване слашърите нямат абсолютно никаква представа какви са отговорите на всички тези въпроси. Разполагат единствено с предположения.
Питър се вторачи в камерата с искрящи очи, след което си позволи едва забележима самодоволна усмивка, толкова незабележима, че подгънатото ъгълче на устата му можеше да й убегне при по-невнимателно вглеждане:
— Е, ние смятаме, че знаем. Защото открихме път до вътрешността на една от сферите, за който слашърите дори не подозират. А ти, Верити, ще направиш малко пътешествие дотам.
Седем
Телефонът на Флойд го изтръгна от съня грубо и методично някъде след осем сутринта. Не беше спирало да вали още откакто се бе върнал от Монпарнас. По прозореца се спускаха плътни диагонални линии, а вятърът караше разхлабените стъкла да подрънкват в металните му рамки. Някъде в апартамента се чуваше бодрото подсвиркване на Кюстин, докато французинът миеше съдовете. Флойд се намръщи. Имаше две неща, които мразеше най-много рано сутрин: телефонните разговори и прекомерната бодрост у хората.
Все още облечен наполовина от предната вечер, той стана с олюляване от леглото и вдигна слушалката:
— Флойд — произнесе с надебелял от малкото сън глас. — Как сте, мосю Бланшар?
Последното очевидно впечатли човека отсреща.
— Откъде разбрахте, че съм аз?
— Да го наречем предчувствие.
— Не ви е прекалено рано, нали?
Флойд потърка слепналите си очи.
— Ни най-малко, мосю. Не съм отпускал глава цяла нощ, работех по случая.
— Така ли? Тогава може би имате какво да ми кажете?
— Още сме в самото начало на разследването — обясни Флойд. — Засега сравняваме информацията от снощи. — Той с мъка потисна една прозявка.
— В такъв случай допускам, че имате някакви предварителни следи?
— Една или две — отговори Флойд.
Кюстин влетя в стаята, бутайки чаша с кафе в свободната му ръка.
— Кой е? — попита с пресилен шепот.
— Познай — оформи устата на Флойд.
— И те са? — настояваше Бланшар.
— Струва ми се рано да се определи накъде водят. — Флойд се поколеба, след което реши да изпита късмета си: — Впрочем вече се обърнах към специалист, който да се запознае с документите в кутията.