— И? — попита Бланшар, влизайки вътре. — Открихте ли нещо?
— Тук сме само от пет минути. — Флойд обхвана с ръка стаята, като му се искаше да не беше заставал толкова близо до радиото. — Чака ни доста работа. Мадмоазел Уайт очевидно е била заета малка пчеличка.
— Хмм. — Бланшар ги изгледа с присвити очи. — Мосю Флойд, работата е там, че това вече го знаех и сам. Интересуват ме пресни впечатления, а не неща, които отдавна са ми известни.
Флойд се отдалечи от радиото.
— Всъщност исках да ви задам няколко допълнителни въпроса. Забелязвали ли сте я някога да се качва тук с някого?
— Не съм я виждал с никого през цялото време, за което се познавахме.
— Никога? — попита Флойд.
— Дори и когато я последвах до метростанцията, не станах свидетел на размяната.
Флойд си припомни разказа на Бланшар за това как бе проследил Сюзан Уайт, натоварена с тежкия куфар. До този момент някак бе успял да забрави за тази подробност: беше в бележника му, но не беше първата мисъл, с която свързваше разследването. Сега обаче, след като подозираше, че е била във връзка с други агенти (освен ако, както предполагаше Кюстин, не бе използвала радиото, за да прихваща чужди предавания), в главата му започваха да се оформят бегли идеи за начина, по който беше работила. Сюзан Уайт — чужд агент в непознат град — през по-голямата част от времето бе действала сама. Възможно беше да е получавала заповеди и разузнавателна информация посредством радиото. Но нямаше начин да е оперирала съвсем сама в Париж, в противен случай размяната в метростанцията нямаше как да се състои. Значи някъде там трябваше да има и други агенти, също като нея: малка, относително организирана мрежа, пръсната из града, която поддържаше връзка с помощта на шифровани радиоизлъчвания. И освен ако тези излъчвания не идваха от много далеч, наоколо имаше някой, който ги изпращаше.
Флойд почувства странно замайване: комбинация от страх и трепет, на които знаеше, че няма как да устои. Щеше да навлезе още по-навътре и щеше да се отдаде изцяло, без значение какви щяха да бъдат последиците.
— Мислите, че е била убита, нали? — попита Бланшар.
— Идеята започва да ми се върти из главата, но не съм сигурен дали някога ще успеем да разберем кой точно го е направил.
— Някакъв напредък с документите? — настоя Бланшар.
Предната вечер Флойд беше оставил бележка на Грета, че ще я посети по-късно същия ден.
— Възможно е в тях да има нещо — отговори той. — Само че вижте, мосю Бланшар, щом Сюзан Уайт ви ги е дала на съхранение, значи е чувствала, че животът й е изложен на опасност.
— Което не спирам да повтарям още от самото начало!
— Работата е там, че ако убийството е било замислено предварително, тогава със сигурност е изпълнено перфектно. Без следи, които да водят до убиеца. Не вярвайте на булевардните детективски романи: убийците невинаги оставят доказателства.
— Ако наистина смятате така, тогава защо просто не приключим договорните си отношения още сега?
— И да се откажем или отстъпим пред лицето на опасността?
Кюстин се покашля, преди Флойд да е прибавил още нещо, за което по-късно щеше да съжалява:
— Не искаме да отнемаме повече от времето ви, мосю — произнесе спокойно той. — Имаме още доста работа в стаята, без да споменаваме, но се налага да разпитаме и други свидетели.
Бланшар обмисли думите му и кимна учтиво:
— Много добре. Мосю Флойд, най-малкото вашият колега все още смята случая за разрешим. — За момент погледът му сякаш се задържа върху килима пред радиоапарата и по лицето му като че се изписа моментно тревожно разбиране. След това се обърна и напусна стаята.
— Няма как да не харесаш стария глупак — обади се Флойд, — но ми се иска да не ни диша постоянно във врата.
— Парите са си негови. Просто иска да се увери, че ги използва правилно. — Кюстин замълча и отново зарови из инструментите си, но поклати глава: — Надявах се да нося нещо, с което да успея да снадя жиците. Налага се да отскоча до кантората.
— Мислиш ли, че ще успееш да го поправиш?
— Мога да опитам. Ако допуснем, че нищо друго не е било пипано, тогава е просто въпрос на свързване.
— Изглеждат ми напълно еднакви — призна Флойд, надничайки през процепа в пердетата към терасата. Пет етажа по-долу утринното слънце бе превърнало мократа улица в искрящо огледало. Известно време наблюдава как минувачите заобикаляха локвите, след което нещо привлече вниманието му.