— Няма проблем — каза Оже. — Трябва да чуеш някои от шегите, които археолозите смятат за смешни.
— Предполагам, че тогава и двете сме в един и същ лагер: двойка „главоболия“, цивилните експерти, с които Авелинг е принуден да работи.
Оже се усмихна.
— Този тип направо обожава цивилните, а?
— О, да, не може да им се насити. — Скелсгард пресуши и втората си чаша. Кокалчетата на пръстите й бяха издраскани и протрити, а под съвсем късо изрязаните й нокти имаше мръсотия. — Чух за трибунала. Май са те спипали здравата.
— Заслужавам го. Едва не убих момчето.
Скелсгард махна с ръка.
— Ако семейството му е поне толкова богато и влиятелно, колкото се говори, ще го ремонтират.
— Ами надявам се. Хлапето с нищо не го беше заслужило.
— А ти? Чух и че си омъжена за Питър Оже.
— Бях омъжена — поправи я Верити.
— Хм, моля те не ми казвай, че г-н Съвършен е прасе, когато никой не го гледа. Не мога да понеса илюзиите ми да се разсипят на парчета.
— Не — отвърна уморено Оже. — Питър е достатъчно почтен човек. Не е съвършен… но не е и чак толкова зле. Аз бях проблемът, не той. Аз позволих на работата ми да го измести.
— Дано си е струвало. Какво друго? Деца?
— Момче и момиче, които обичам много, но за които не отделям достатъчно време.
Скелсгард я погледна съчувствено.
— Предполагам, че това е опростило нещата, когато се е стигнало до учтивото предложение на Калискан.
— В противен случай щяха да ме заключат някъде надълбоко, например на Венера. По времето, когато излезех, децата ми вече нямаше да си спомнят за мен. Сега поне имам шанс някак да преживея всичко това и да запазя живота си относително непокътнат. — Тя се помести на стола си от неудобство, че й се налагаше да обсъжда толкова лични неща. — Разбира се, щеше да ми е от полза, ако знаех какво, по дяволите, се очаква от мен.
Скелсгард я огледа прагматично.
— Какво са ти казали досега?
— Запознаха ме с разузнавателна информация за откритията на слашърите, по-специално за АГС обектите — отговори Оже.
— Хубаво. Поне е някакво начало.
— Казаха и че са открили път до вътрешността на един от тях, както и че от мен се иска да вляза вътре. Предполагам, че Фобос има нещо общо с това.
— Нещо повече. Преди около две години СОЗЩ откри неактивен портал точно тук, погребан на няколко километра под повърхността на Фобос. Точно тогава привикаха и мен в екипа. Аз съм най-близкото подобие на експерт по пътуване през хипермрежата, с което разполагат, като се изключат познатите им от Политите. Което, длъжна съм да ти доверя, не значи много. Но поне сега имаме истински портал, с който да си играем.
— Успели сте да го активирате?
— Ако не възразяваш срещу някоя и друга драскотина по време на пътуването.
— И слашърите все още не подозират за него? Как така не са го открили, докато Фобос е бил тяхно притежание?
— Не са търсили достатъчно надълбоко. Натъкнахме се на портала по чиста случайност, докато провеждахме изкопни работи по разширяване на жилищната площ.
Оже внезапно се почувства изключително отпочинала и бодра:
— Искам да го видя.
— Много добре. Горе-долу това е идеята, заради която си тук. — Скелсгард вдигна оръфания си ръкав, за да погледне колко е часът. — Най-добре да се размърдаме. Един от транспортните съдове трябва да пристигне всеки момент.
— Още не разбирам какво общо има Париж с всичко това?
— Ще стигнем и дотам — увери я Скелсгард.
Залата бе голяма и почти сферична, а извитите й стени бяха изрязани в тъмната като въглен сърцевина на спътника и напръскани с пластичен материал, върху който бяха прикрепени или залепени платформи, прожектори и рампи. В средата имаше стъклена сфера, широка наполовина колкото залата, поддържана в сложна плетеница от боядисани в черно и жълто подпори и противошокови бутала. Рампи, обезопасени стълби, тръби и кабели опаковаха сферата в жилава ципа от метал и пластмаса. Около нея, накацали на най-неочаквани места, се виждаха облечени в бяло техници, заети в измерване и въвеждане на данни. С наушниците, очилата и ръкавиците си приличаха по-скоро на касоразбивачи, участващи в обира на века.