— Идваме точно навреме — заяви Скелсгард, като се консултираше с натъпкан с измервателни прибори панел, прикрепен към една от пречките на наблюдателната клетка, в която бяха влезли. — Транспортният съд все още не е дошъл, но засичаме ударните вълни, които предизвиква носът му. — Стрелките на безбройните аналогови прибори върху панела постепенно бяха започнали да се изместват към червените скали. — Явно пътуването не е било от леките. Дано не са си забравили пликчетата за повръщане.
Техниците вече бяха освободили пространството около възвратния мехур. Машините заемаха местата си. Оже забеляза как три змиевидни робота дори застават в защитно-нападателни позиции, пазейки равновесие като кобри.
— Да не очакваме неприятности? — попита тя.
— Обикновена предпазна мярка — обясни Скелсгард. — Веднъж щом корабът влезе в тунела, губим комуникации с 32. Говорим за трийсетчасово комуникационно затъмнение. Изнервящо е.
— Защо?
— На теория слашърите не могат да проникнат в този ръкав на хипермрежата, дори и да знаят за съществуването му. Но теориите понякога грешат. Освен това взимаме мерки срещу вероятността порталът на 32 да се окаже изложен на външен достъп от страна на онова, което войничетата наричат „местните враждебни сили на 32“.
Стрелките на аналоговите датчици се забиха безкомпромисно в червената зона. Някъде отвъд мехура — сияеща с интензивността на рентгенов лъч — се появи ожесточена синя светлина, по-ярка от слънцето. Оже извърна глава, вдигнала ръка пред лицето си. Почти успяваше да различи анатомичните контури на костите на пръстите си. Също толкова внезапно, колкото се бе появила, светлината изчезна, оставяйки отпечатан върху ретините й остатъчния си розов образ. Тя отново погледна напред, присвила очи от болка, точно навреме, за да види как транспортният съд се изсипа в мехура сред внезапен взрив от движение. Корабът се заби в люлката като изстреляно бутало, а тя се измести, убивайки скоростта му. Последното се случи в абсолютно мълчание. Сетне люлката достигна максималния си опън и цялата стъклена сфера видимо се поду, компресирайки огромните пневматични подпори с чудовищен стоманен стон, последван от бавното, успокояващо завръщане в първоначалната им позиция.
— Не спираш да споменаваш 32 — каза Оже. — Това трябва ли да ми говори нещо?
— Земя Две — отговори Скелсгард, без дори да мигне.
Вакуумната изолация на мехура се бе пропукала в някоя от секциите си. Въздухът свистеше с писък в нея, а ветрецът вече започваше да повява косите на Оже. Предупредителните светлини и алармените клаксони направо полудяха. Оже улови още по-здраво перилата, опасващи вътрешността на наблюдателната клетка. Техниците в бели дрехи се разтичаха наоколо, заемайки работните си постове.
— Това изглежда ги разтърси — отбеляза тя.
— Ще оживеят — отговори Скелсгард.
— Някой да е пропускал да оживее?
— Веднъж, докато все още изпитвахме предположенията си на практика. Гледката не беше красива, но оттогава насам научихме едно-друго.
Транспортният съд започна да се спуска, влизайки в нещо като заградено пространство, сгушено в основата на мехура. Вратите го скриха от очите им.
— Хайде — подкани я Скелсгард. — Да погледнем отблизо.
Оже я последва през плетеницата от обезопасени стълби до най-ниското ниво. Стъклената сфера на мехура беше някъде над главите им. На не едно и две места изглеждаше кърпен и запечатван, а по-пресните звездообразни пробойни бяха маркирани и датирани с луминесцентна боя.
— Всичко това е било построено за една година?
— Откакто са намерили портала, са минали две години — отвърна Скелсгард. — Трябва да го признаеш на военните… бяха постигнали някакъв напредък преди идването ми. Дори по-голямата част да се състоеше в ръчкане на портала с все по-дълги и по-дълги пръчки.
— Независимо от това… Впечатлена съм.
— Е, не се впечатлявай. Имахме звездните си мигове, но и това нямаше да постигнем, ако не разчитахме на познанията на слашърите. И не говоря за разузнавателната информация, която ни осигури Питър.