Пробуди се от главоболие, пропадащо усещане и глас в ушите й, говорещ на език, който не беше възможно да разбира.
— Wie heisst Du?
— Ich heisse7 Оже… Верити Оже. — Думите се изплъзнаха от устата й с нелепа лекота.
— Добре — продължи гласът, вече на английски. — Всъщност отлично. Възприела го е.
Говореше Мория Скелсгард, седнала до нея в тясното пространство на нещо, което можеше да бъде единствено хипермрежовият транспортен съд. От другата страна на Оже, в третата от трите седалки, беше Авелинг.
Намираха се в състояние на свободно падане.
— Какво става? — попита тя.
— Става това — отговори Авелинг, — че говореше немски. Малките машинки на Ниагара са пресвързали езиковите ти центрове.
— Разбираш и френски — добави Скелсгард.
— И преди разбирах френски — отвърна надменно Оже.
— Разбирала си го на академично ниво с уклон към късните години от Века на Празнотата — поправи я Скелсгард. — Но сега наистина умееш да си служиш с него.
Главоболието на Оже се усили, сякаш някой току-що бе забил миниатюрен камертон в мозъка й и го бе накарал да завибрира.
— Нямаше да се съглася да наблъскате тази… — Искаше да каже „лайняна“, ала думата се побави някъде между мозъка и говорния й апарат. — Тази чудовищни гадост в мен. — Откъде ли се беше взело това „чудовищна“?, запита се тя.
— Нямахме друг избор. Или трябваше да я наблъскаме в главата ти, или да прекратим мисията — каза Авелинг. — След трийсет часа ще бъдеш в Париж, ще действаш сама и ще разчиташ единствено на себе си и собствената си съобразителност. Никакви оръжия, никакви комуникатори, никакви ИИ, които да ти се притекат на помощ. Най-малкото можехме да ти помогнем с допълнителни познания по езици.
— Не искам в главата ми да се въртят машини.
— В такъв случай — обади се Скелсгард — днес е щастливият ти ден. Организмът ти вече ги е отхвърлил, останали са единствено невралните структури, които те са създали. Лошата страна на нещата е, че тези структури няма да се запазят вечно — най-много два, може би три дни, след като се добереш до Париж. След това ще започнат да ерозират.
Любопитството й започваше да взема връх:
— Щом има толкова голямо значение, защо тогава машините просто не продължат да работят в мен?
— Поради същата причина, поради която Ниагара не може да дойде с нас — отговори Скелсгард. — Сензорът няма да ги пропусне.
— Сензорът?
— Скоро ще имаш възможност да го видиш — увери я Авелинг, — така че не си тревожи малката красива главица с такива въпроси, поне на първо време. Остави тази работа на нас.
Оже изпитваше бръмчащата, леко чуплива възбуда, обикновено идваща след прекомерна употреба на кафе и продължителни часове научна работа. Веднъж, преди почти петнайсет години, тя се бе занимавала с математически изчисления толкова усилено, че след една вечер, прекарана в решаване на сложни дробни уравнения, опростяване на химически формули и извличане на общи членове, мозъкът й буквално бе започнал да прилага същите правила и към говоримия език, сякаш изреченията можеха да бъдат поставени в скоби и опростени като квадратното уравнение на радиоизотопния разпад. Точно по същия начин се чувстваше и сега. Достатъчно й беше само да погледне към някой цвят или форма, а новите й езикови структури радостно започваха да пискат съответната дума в черепа й в какофония от немски, френски и английски.
— На път съм сериозно да се разгневя…
— Или просто можеш да приемеш свършения факт и да приключваме — прекъсна я безцеремонно Скелсгард. — Давам ти думата си, че няма странични ефекти.
Оже осъзна, че наистина е безсмислено да продължава да протестира. Машините вече бяха сторили каквото се бе искало от тях. И простата равносметка беше, че ако й бяха предложили, макар и по рационален начин, да избира между процедурата и трибунала, пак щеше да избере първото.
Ако това я правеше лицемер, готов да приеме слашърската наука, когато това й е угодно, то нямаше нищо против.
— Съжалявам, ако нещата се развиват прекалено бързо за теб — прибави съчувствено Скелсгард. — Просто нямахме време да се размотаваме и да обсъждаме плюсовете и минусите. Трябва да върнем собствеността си възможно най-бързо.