Манкузо подсвирна, показвайки, макар и с нежелание, че беше впечатлен.
— Къде го намерихте?
Тя посочи към един по-нисък район точно пред повредената машина:
— Там долу открихме кола.
— Имаше ли някой в нея?
— Беше празна. Разбихме люка на тавана и използвахме манипулаторите на кролъра, за да вземем вестника от задната седалка. Наложи се да подпрем машината на тавана, за да не я преобърнем. За нещастие таванът се оказа нестабилен.
— Може би защото тази каверна все още не е отбелязана като безопасна за хора — обясни й Манкузо.
Оже обмисли отговора си внимателно, осъзнавайки, че всяка нейна дума отсега нататък вероятно ще бъде вписана в протокола:
— Не понесохме големи загуби. Изгубихме кролъра, но фактът, че се добрахме до вестника ще ги покрие без проблеми.
— Какво се случи с момчето?
— Помагаше ми да стабилизирам машината, когато разкъса костюма си. Наредих му да лежи неподвижно и да изчака пристигането на кавалерията.
Тя върна вестника обратно в отделението. Буквите по него бяха все така ясни и четливи, както по времето, когато го бяха извадили от колата. Само това, че го държеше в ръце — и го бе огънала леко, — бе достатъчно една от анимираните реклами да се пробуди към живот: момиче на плажа, хвърлящо топка по посока на камерата.
— Доста добре, Оже. Изглежда този път извади късмет.
— Помогни ми да демонтирам подноса — каза тя, предполагайки, че едва ли щяха да направят опит да спасят целия кролър.
Двамата го измъкнаха, отнесоха го до най-близката машина и го плъзнаха в един от свободните слотове.
— А сега филмовите ленти — каза Манкузо.
Оже заобиколи превозното средство, като пътьом отваряше кутиите и вадеше тежките черни касети. Щом събра и дванайсетте и ги подреди, включително онези от мониторите в кабината, тя ги подаде на Манкузо с думите:
— Искам да ги изстреляте право към лабораторията.
— Това ли е всичко?
— Всичко — отговори тя. — Сега може ли да обърнем внимание на Касандра?
Ала когато се обърна и погледна в сиянието на кабината, не видя и следа от момичето.
— Касандра? — повика тя, надявайки се, че каналът не е прекъснат.
— Всичко е наред — обади се момичето. — Точно зад вас съм.
Оже обърна глава и огледа Касандра, застанала на леда в другия костюм с детски размери.
— Казах ти да стоиш вътре.
— Време беше да тръгваме — отговори Касандра. От вниманието на Оже не убегна, че е успяла да облече костюма без каквито и да било проблеми, всъщност дори остана изненадана: задачата беше достатъчно трудна дори за възрастен човек, какво оставаше за едно дете.
— Провери ли дали… — започна Оже.
— Костюмът ми е непокътнат. Мисля, че е време да тръгваме, не смятате ли? Цялото това раздвижване сигурно вече е разбудило фурните. Най-добре да не се навъртаме наоколо, когато пристигнат.
Манкузо докосна рамото на Оже с подсилената си ръкавица, достатъчно силна, че да я премаже, преди да е успяла да мигне:
— Момичето е право. Да изчезваме от Париж. От това място винаги ме побиват тръпки.
Оже надникна през илюминатора в тавана на спасителния кролър, като през цялото време й се искаше червените и зелените светлини на спускаемия апарат най-после да прогорят пътя им през облаците, без да ги раздразнят повече. Имаше нещо нередно в поведението на облаците тази вечер. Разговорите им обикновено бяха бавни и безметежни, вид комуникация, която се подсказваше от промените във формата, цвета и текстурата им. Чудовищните им заострени сиво-сини верижни структури променяха очертанията си на всеки няколко минути; контурите им се стабилизираха постепенно, след което бавно изтляваха. Няколко десетки минути по-късно новите очертания започваха да изникват тук и там и тестените сиви облаци подхващаха цикъла за пореден път. Движенията им бяха просто основните елементи в общуване, което можеше да продължи с часове или цели дни.
В този момент обаче облаците припламваха. Очертанията се образуваха и изтляваха все по-бързо, а светлината им придаваше на диалога натраплива настоятелност. Облаците се разделяха и сливаха, сякаш пренаписваха вековни спогодби и съюзи.