— Престъпление ли е, че някои хора искат Земята отново да стане гостоприемно място за живот? — попита Касандра.
— В моя списък е, защото не можем да го постигнем, без да изтрием всичко там долу, буквално да прекъснем всяка нишка към миналото си. Все едно да варосаш Джокондата, въпреки че точно до нея стои чисто ново платно.
— Значи според вас е по-добре да тераформираме Венера?
Оже имаше чувството, че е на път да започне да скубе косата си.
— Не, и това не е добра идея. Просто, ако ме изправят пред избор… — Тя поклати глава. — Нямам представа защо водя този разговор тъкмо с теб!
— И защо не?
— Защото си една от нас, Касандра… добре възпитан млад трешър4 гражданин на СОЗЩ. Дори учиш, за да постъпиш на работа в Института по старините. Не би трябвало аз да ти разяснявам тези неща.
Касандра сви лекичко рамене по момичешки, след което изглежда реши да се нацупи:
— Мислех си, че в спора се ражда истината — каза накрая.
— Съвсем вярно — отговори Оже. — Поне докато не започнеш да ми противоречиш.
Плетеницата обгръщаше Земята в светлина като искряща погребална гирлянда. Докато се придвижваше покрай помръдващите нишки, всяка от които представляваше чудовищна верига от свързани помежду си жилищни райони, на спускаемия апарат му се налагаше рязко да променя траекторията си. Накъдето и да погледнеше човек, погледът му срещаше още и още примки, нишки или възли от светлина, губещи се в едва различима главоблъсканица от невероятно сложно устроени, зависими един от друг центрове от струпана маса, обикалящи в орбита около планетата.
Стотици хиляди жилищни райони, всеки един голям колкото малък град; стотици милиони хора, поне доколкото й бе известно на Оже, водещи също толкова проблемен и изпълнен с надежди живот, колкото нейния. От различните части на Плетеницата постоянно влизаше и излизаше потокът на трафика, искрици светлина, преминаващи светкавично по нишките в едната или другата посока. Нишките на свързаните помежду си хабитати бяха в състояние на непрестанна промяна, независимо дали внезапно преставаха да съществуват или отново се срещаха, подобно на ДНК в претрупано от живот петриево стъкло.
Настроението й се покачи едва когато усети, че космическият апарат забавя и прави заход за скачване. Точно пред тях, окачени като огърлица една след друга, бяха въртящите се обратно на часовниковата стрелка колела на Института по старините. Не се и съмняваше, че новините за направеното от нея откритие вече циркулираха по обичайните академични канали и съвсем скоро ще бъде принудена да публикува предварителния си доклад по съдържанието на вестника. Щеше да извади късмет, ако успееше да поспи през следващите двадесет и четири часа. Независимо от това обаче, работата беше от онзи вид, който й носеше най-голямо удовлетворение — изтощителна и едновременно с това вълнуваща, оставяща я в състояние на уморена еуфория. И това щеше да бъде само началото на продължителния процес на проучването, който допълнително щеше или да потвърди, или да обори предварителните й догадки и предположения.
Ескадрилата акостира в един от огромните докове с ниска гравитация в първото колело. Навсякъде около тях се виждаха кораби и наблъскано оборудване. Оже с леко безпокойство отбеляза, че един от корабите е от транспортните съдове на слашърите. Беше крещящо лъскав: издължен и аеродинамичен като бърза сепия и със същата полупрозрачна елегантност. През кобалтовосиньото лустро на корпуса му блещукаха различни механизми и маркировки. Заобиколен от здравата, но груба екипировка на собственото й правителство, корабът на слашърите изглеждаше обидно футуристичен. Какъвто до известна степен и беше.
Оже не успяваше да си изясни докрай безпокойството, което изпитваше в този момент. В светлината на напрежението през последните месеци корабът на слашърите бе повече от необичайна гледка насред Плетеницата. Все пак от време на време в нея се появяваше по някой от транспортните им съдове, а и когато се налагаха бързи дипломатически совалки, беше за предпочитане да използват техни кораби.
Само че тук, в Института по старините? Това вече бе повече от необичайно.