— О, Господи! — прошепна Лори. — Не мога да повярвам, че водим сравнително нормален разговор, а едновременно с това сме заключени в тази малка тъмна дупка и знаем какво ще се случи утре в сградата „Джейкъб Джавитс“! Защо не си взех телефона, по дяволите! — Чантичката й бе останала заключена в жабката на Уорън. Беше решила да я остави там, за да изглежда като истински професионалист.
— Това би улеснило нещата — съгласи се Джак. — Но мисля, че Юри щеше да ти го вземе… Според мен той знаеше какво прави. На връзката с ключовете си имам едно миниатюрно фенерче и мисля да го включа…
— Моля те! — рече Лори.
Тъничкият конус освети само една малка част от помещението. Пред очите на Джак се мярна намръщеното лице на Лори, която беше кръстосала ръце пред гърдите си и видимо мръзнеше във влажното мазе.
— Добре ли си? — загрижено попита той.
— Ще се справя — промърмори тя.
Тънкият лъч тръгна из помещението. Джак спря пред шишетата с дестилирана вода и ги премести на по-удобно място. Трябваше да ги достига лесно, дори и в пълен мрак.
— Може би ще ни потрябват — промърмори той. — Не искам да бъда песимист, но може би няма да излезем скоро оттук…
— Ободряваща мисъл, няма що! — засмя се нерадостно Лори.
Светлината се плъзна по вратата. Отваряше се навън, което означаваше, че пантите са от другата страна. Ръцете му внимателно опипаха рамката.
— Мислиш ли, че можем да вдигнем малко шум?
— Можем да вдигнем и много шум, стига да ни чуят съседите — отвърна Лори.
— Имах предвид Арийската народна армия — загрижено поясни той.
— Тях отдавна ги няма — тръсна глава Лори. — Взеха каквото им трябва и вероятно правят последните корекции за утрешното си нападение в Манхатън…
— Сигурно си права — кимна Джак. — Няма как да са подозирали, че сме тук…
Сви дланта си в юмрук и започна да блъска рамката. Веднага разбра, че няма шанс. Вратата беше изключително солидна. Въпреки това отстъпи крачка назад и връхлетя отгоре й с рамо. Направи го няколко пъти, напрягайки всички сили. Вратата изобщо не мръдна.
— Толкоз по въпроса — отказа се задъхан той, включи фенерчето и го насочи към варосаните бетонни стени. Те бяха плътни, без никакви пукнатини или отвори.
— Изненадан съм от солидните основи на тази къща — промърмори той. — Гледана отвън, тя по нищо не се различава от обикновена дървена барака…
— Ами тавана? — подсети го Лори.
Тънкият лъч светлина се стрелна нагоре, после бързо започна да избледнява.
— Охо! — простена Джак. — Страхувам се, че скоро отново ще бъдем пленници на тъмнината…
Още не беше затворил уста, когато фенерчето светна по-силно и угасна. Мракът бързо встъпи в правата си.
Двадесет и четвърта глава
Четвъртък, 21 октомври, 9.15 часа
Майк Комписано вдигна глава, бледосините му очи бавно опипаха внушителната фасада на федералната сграда „Джейкъб Джавитс“, която се издигаше четиридесет и два етажа над нивото на улицата. Гледката беше страхотна, от небостъргача се излъчваше властност и авторитет. Поддал се неволно на това влияние, Майк гневно тръсна глава.
Беше станал скинар именно поради гнева, който изпитваше към обществото. Още от ранна възраст имаше чувството, че изостава от живота подобно на малка спасителна лодка, изпаднала от бърз презокеански лайнер. От негова гледна точка всички афро-американци, азиатци и латиноси, които му бяха съученици в гимназията, имаха далеч повече шансове от него — чистокръвния американец, просто защото за тях бяха изготвени различни спомагателни програми. От кого? От правителството, разбира се. Кърт правилно беше посочил, че тази внушителна сграда насреща дава убежище именно на шибаното правителство!
Ръката на Майк бавно се плъзна към джоба на торбестите панталони, пръстите му опипаха димката, която трябваше да пусне в системата за вентилация. Смътно си даваше сметка, че ще играе важна роля в един старателно подготвен удар срещу държавата, която го беше лишила от всякакви шансове.
Очите му опипваха загладените лица на бюрократите, които влизаха и излизаха през главния вход. Те бяха пряко отговорни за бъркотията, която цареше в страната. С удоволствие би си избрал някого, на когото да размаже самодоволната мутра, но Кърт го беше предупредил да не прави скандали.
Отново погледна часовника си. Най-после беше станало девет и четвърт. Беше заел позиция на тротоара още в девет без петнадесет и правеше безуспешни опити да се стопли. Сутринта намъкна единствения си костюм, криво-ляво завърза някаква смачкана вратовръзка, която намери на дъното на гардероба, а след това направи безуспешен опит да среше на път късоподстриганата си руса коса.