Тръсна глава, напълни дробовете си с въздух и тръгна. Беше нервен, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Изгаряше от желание за успех, но едновременно с това изпитваше ужасен страх от провал.
Първото предизвикателство беше охраната. Майк зае място в опашката от хора и покорно премина през металния детектор. Задрънчаха звънци.
— К’во носиш, синко? — попита униформеният дебелак до апаратурата.
Майк нервно бръкна в джоба си и извади къса отвертка. Беше я взел, тъй като се опасяваше, че едва ли ще отвори решетката на вентилацията с обикновена монета.
— Охо, днес май си решил да повръткаш малко — ухили се дебелакът.
Майк кимна с глава и се остави да бъде насочен към рамката на металдетектора, този път без отвертката. Звън не последва.
— Успех — рече охранителят и му подаде отвертката обратно.
Майк изпита огромно облекчение от факта, че никой не го попита къде отива. С бодра стъпка се насочи към асансьорите, изчака реда си и влезе в една от кабините. Слезе на третия етаж и се насочи към тоалетната в дъното на дългия коридор, спазвайки стриктно указанията на Кърт. Всичко вървеше по план.
За съжаление последната кабинка до стената се оказа заета. Въоръжил се с търпение, Майк се огледа. Изми си ръцете пред умивалник с голямо огледало, просто защото не знаеше с какво друго да си запълни времето. Човекът от кабината най-сетне излезе, хвърли му бегъл поглед, след което си изми ръцете и напусна помещението.
Майк побърза да се вмъкне в кабинката и да пусне резето. Вентилационният отвор се оказа точно над главата му. С помощта на отвертката свали капака без никакви затруднения, стъпи на чинията и надникна в тъмната дупка. Тръбата правеше завой някъде на около метър над главата му и изчезваше нагоре.
Майк бръкна в джоба си и извади димката. Драсна клечка кибрит и допря пламъчето до фитила. Той моментално пламна. Китката му направи леко въртеливо движение и димката изчезна в шахтата. Знаеше, че тя ще спре точно където трябва — в извивката на тръбата, която водеше към долния етаж. Само миг по-късно в отвора се появиха първите кълба дим, гъсти и непрогледни.
Завинти решетката обратно на мястото й, напусна кабината и излезе в коридора. Асансьорът го свали във фоайето за броени секунди. Противопожарният сигнал се включи в момента, в който излизаше от кабината. Записан на лента монотонен мъжки глас помоли посетителите да напуснат сградата през най-близкия изход.
С чувство на изпълнен дълг Майк излезе през главния вход, заедно с тълпата. Охраната вече спираше всички, които искаха да влязат. Обяснението беше, че се провеждат противопожарни мероприятия.
На площада пред сградата започна да се събира тълпа. Хората палеха цигари и си подхвърляха нервни реплики. С течение на времето тълпата нарасна, тъй като огромното здание продължаваше да бълва пълноводен поток от посетители. Майк се присъедини към нея, но внимаваше да остане в периферията й.
След пет минути се разнесе вой на приближаващи се сирени. Иззад ъгъла изскочиха две пожарни коли и заковаха пред главния вход. На вратите на първата със златни букви беше изписано П.О.Н.Й. — МАШИНА №7.
Майк погледна часовника си. Беше точно 9.29. После вдигна глава и видя Кърт, който тъкмо изскачаше от кабината. Беше облечен в пълна противопожарна униформа, която включваше кевларова жилетка, панталони от същата материя, кожен шлем и високи ботуши. На гърба му имаше кислороден апарат с портативни бутилки. Под брадичката му се поклащаше противогазова маска, а в ръката му се виждаше голяма брезентова торба.
След него на тротоара се появи Стив, който носеше яркочервен сак. Двамата се затичаха към входа на небостъргача, следвани по петите от останалите пожарникари.
Майк се обърна и тръгна към спирката на метрото. Изпитваше дълбока гордост от факта, че беше участвал в операция, която според Кърт със сигурност щеше да спаси страната…
Двадесет и пета глава
Четвъртък, 21 октомври, 10.15 ч.
— Имаш ли представа колко е часът? — попита Лори.
— Никаква — въздъхна Джак, протегна се и изпъшка: — Май бях задрямал за малко… А ти?
— Аз също — кимна Лори. — Странно е да съдиш за хода на времето без часовник и в пълна тъмнина…
Седяха един срещу друг на циментовия под, опряли гърбове на стената. Краката им бяха проточени под лек диагонал, просто защото помещението не беше достатъчно широко.