— Съжалявам, господа. Нямам никакви заповеди по отношение на вас и предполагам, че трябва да останете тук.
— По дяволите! — изруга Уорън. — Хей, док, направи така, че да не ни забравят!
— Бъди спокоен — отвърна Джак и последва Лори, която вече беше напуснала палатката. Наложи се да се затичат, за да настигна Маркъс, който бързо крачеше към бреговата линия.
— Къде отиваме? — подвикна Джак.
— Трябва да ви придружа до временния команден пункт — обясни агентът.
— Къде се намира той?
— В долен Манхатън. Помещава се в една каравана пред входа на кметството.
— Не може ли да намалим темпото? — подвикна задъхано Лори, която през цялото време подтичваше.
— Трябва да ви заведа там максимално бързо — отвърна без да се обръща Маркъс.
— Какво става в града? — любопитно го погледна Джак.
— Не съм запознат с последния развой на събитията, на хаосът е голям — неохотно отвърна Маркъс.
— Вие от ФБР ли сте? — попита Лори.
— Да.
— А какво означава съкращението ГБКС?
— Група за борба с критичните ситуации — отвърна агентът. — Притежаваме специална подготовка за справяне с инциденти от ЯБХ характер…
Лори хвърли един безпомощен поглед по посока на Джак. Тя по принцип мразеше съкращенията, особено пък онези, от които се раждаха други.
— Инциденти, предизвикани от ядрени, биологически или химически агенти — обясни й Джак.
Прекосиха опустялото авеню Брайтън Бийч и минаха под моста на електрическата железница, която беше част от нюйоркското метро. Подстъпите към спирката бяха преградени от жълта полицейска лента. Джак подозираше, че комуникациите по релсите вече са прекъснати.
Повървяха още малко и излязоха на брега. На пясъка чакаха няколко хеликоптера с различни отличителни знаци. Маркъс се насочи към един от най-малките, паркиран в края на импровизирания парк. Беше „Бел Джет Рейнджър“ с инициалите на ФБР. Отвори вратата и им направи знак да се качат. Пилотът вече завърташе роторните витла. Маркъс им подаде шлемофони, за да могат да поддържат контакт.
Вдигнаха се във въздуха. Пътуването до Манхатън се оказа шокиращо кратко, особено за Джак, който едва вчера бе въртял педалите по същия път. Пилотът се приземи на зелените площи пред сградата на кметството. Мястото за кацане беше заобиколено от пожарникари в противохимически облекла. Джак и Лори бързо разбраха какво е имал предвид Маркъс, когато спомена за хаос. За разлика от пустия Брайтън Бийч, тук имаше тълпи от изпаднали в паника хора, които тичаха на запад, срещу вятъра. От двете страни на Бродуей бяха паркирани голямо количество автомобили на Националната гвардия. Войниците в защитни костюми ги бяха напуснали, но повечето от тях безсимслено се мотаеха наоколо с пушки в ръце, очевидно несигурни в това, за което бяха повикани.
— Паниката при първоначалното съобщение беше огромна — поклати глава Маркъс. — Полицията се надяваше да удържи нещата под контрол, но не се получи…
Джак мълчаливо кимна. Паниката нямаше да доведе до нищо добро, тъй като заразените хора влизаха в контакт с все още здравите и резултатът не можеше да бъде друг, освен плачевен.
Маркъс не изчака спирането на витлата, отвори вратичката и им направи знак да слизат. После тръгна пред тях със същото бързо темпо, което бе довело до изоставането на Лори в Брайтън Бийч. Джак хвана спътницата си за ръка и двамата се затичаха след него.
Строителният фургон, превърнат във временен команден пункт, беше паркиран на площада пред кметството, на шест пресечки от федералната сграда „Джейкъб Джавитс“. Хората в него бяха в относителна безопасност, тъй като умереният вятър духаше от югозапад на североизток.
Маркъс отвори вратата. Отвътре долетя силен глъч. Тясното помещение беше буквално задръстено от представители на Министерството на здравеопазването, полицията, ФБР, Противопожарна охрана, Министерството на отбраната. Сред зеленикавите униформи на военните Лори зърна емблеми с общо взето непонятни съкращения. Успя да разчете само едно от тях — НИИБСАЩ, което на нормален език означаваше Научноизследователски институт по инфекциозни болести към армията на Съединените американски щати. Останалите буквени съчетания й бяха абсолютно непонятни.
— Моля, ако обичате! — извика Маркъс, опитвайки се да надвика поне двадесетина души, които говореха едновременно. Ръцете му започнаха да работят като булдозери, пробивайки им път към една вътрешна врата. Стигнаха дотам без особени затруднения. Агентът почука, надникна вътре и миг по-късно направи знак на Джак и Лори да влизат.
Двамата медицински следователи затвориха вратата след себе си и въздъхнаха с облекчение. Бяха се озовали в нещо като миниатюрен кабинет, най-много три на три, но вътре беше далеч по-тихо в сравнение с общото помещение. За това допринасяше и ограниченото присъствие на хора — в кабинета имаше само трима души, разположили се пред батарея от временно прокарани телефони. И тримата изглеждаха сравнително спокойни. Джак разпозна само един от тях — Стен Торнтън, началник отдел „Извънредни ситуации“ към Градския съвет на Ню Йорк.