Поклати глава и пусна картичката в кошчето за боклук, после се наведе и изтръска предната част на ризата си от ситните звезди. Носът пак го засърбя. Този път кихавицата беше толкова силна, че от очите му бликнаха сълзи.
Приключи работа по-рано, както всеки петък. Наслаждавайки се на прекрасната есен, той извървя пеша разстоянието до Гранд Сентрал, откъдето взе влака в пет и четвърт. Четиридесет и пет минути по-късно, малко преди да стигне до спирката си, Джейсън усети първите признаци на дискомфорт в гърдите. Механично преглътна, но ефект нямаше. Прокашля се, също без успех. Тогава започна да се почуква по гърдите, като едновременно с това правеше дълбоки вдишвания и издишвания.
— Добре ли сте? — изгледа го над вестника си жената, седнала до него.
— О, да, нямам проблеми — кимна леко засрамен Джейсън. После неволно се запита дали пък днес не беше прекалил с цигарите.
Вечерта направи опит да не обръща внимание на странния сърбеж в гърдите си. Хелън разбра, че нещо не е наред, тъй като мъжът й престана да се храни и само ровеше в чинията си. Намираха се в гръцкия ресторант, в който вечеряха всяка петъчна вечер. Създадоха си този навик преди няколко години, когато единствената им дъщеря отиде да учи в колеж.
— Изпитвам странно усещане в гърдите — призна Джейсън, най-сетне отстъпил пред настойчивите въпроси на съпругата си.
— Дано не си пипнал пак проклетия грип — загрижено рече тя.
По принцип Джейсън боледуваше рядко. Но страстта към цигарите му докарваше периодични възпаления на дихателните пътища, най-често инфлуенца. Преди около три години бе прекарал и една пневмония.
— Не може да е грип — поклати глава той. — Все още не сме в сезона на грипа, нали?
— Ако питаш мен, миналата година го пипна точно по това време — отвърна Хелън.
— Не, беше през ноември — възрази Джейсън.
Прибраха се у дома и Хелън настоя да му премери температурата. Тридесет и седем и едно, малко над нормалната. Стигнаха до мнението, че няма смисъл да викат доктор Голдстейн, семейният лекар. Не искаха да развалят почивката му.
— Защо тези неща стават винаги в петък? — оплака се Хелън.
Джейсън спа зле. Посред нощ го обля топла вълна, цялото му тяло плувна в пот. Принуди се да стане и да вземе душ. Още докато се подсушаваше получи пристъп на треска.
— Това решава нещата — мрачно поклати глава Хелън докато затрупваше с одеала зъзнещият си съпруг. — Още сутринта ще се обадим на доктора.
— И какво като му се обадим? — дрезгаво се обади Джейсън. — Ясно е, че пак съм пипнал грипа… Ще ми каже да си остана у дома и да пия аспирин с много течности…
— Може да ти даде и антибиотик — подхвърли Хелън.
— Имам си антибиотици още от миналата година — сети се Джейсън. — Я ги донеси! Трябва да са в шкафчето с лекарствата. Не ми трябва никакъв доктор!
Съботният ден премина зле. В късния следобед Джейсън призна, че състоянието му се влошава, въпреки аспирините, течностите и антибиотика. Неразположението в гърдите се беше превърнало в постоянна болка, температурата му се повиши до тридесет и осем и четири, появи се кашлица. Но най-много го тормозеше тежкото главоболие, придружено от болки в мускулите по цялото тяло.
Всички опити да влязат във връзка с доктор Голдстейн се оказаха безуспешни. Човекът беше заминал за Кънектикът да прекара уикенда, а телефонният му секретар посъветва Хелън да се обърне към отделението за спешна помощ на местната болница.
След дълго чакане Джейсън най-сетне беше прегледан от дежурния лекар, който дотолкова се стресна от състоянието му, че веднага нареди рентген на гръдния кош. После, за огромно облекчение на Хелън, настоя съпругът й да остане в болницата, където за него щеше да се погрижи доктор Хайтман — лекарят, който отговаряше за болничното обслужване на пациентите на Голдстейн. Диагнозата му беше грип с начало на бронхопневмония, лечението започна със силна доза антибиотици, администрирани венозно.
Малко преди полунощ Джейсън напусна отделението за спешна помощ и бе закаран в една обикновена болнична стая. Никога през живота си не се беше чувствал толкова зле. Болките в гърдите му ставаха особено силни при кашлица, а тези в главата му изобщо не отслабваха. Когато доктор Хайтман дойде да го види, той настоятелно помоли за болкоуспокоително и получи таблетка перкодан.
Таблетката започна да действа след около половин час. Доктор Хайтман отдавна го нямаше. Джейсън лежеше по гръб, без да е в състояние да заспи. Имаше чувството, че във вътрешността на тялото му започва една страшна, смъртоносна битка. Извърна глава към Хелън, която седеше на ниско столче до леглото и потърси ръката й. Тя мълчаливо стисна пръстите му. Една мъничка сълза се плъзна странично по бузата на Джейсън и попи във възглавницата. Изведнъж си представи Хелън като онова красиво младо момиче, което беше влязло в магазинчето му преди толкова много години.