— Много добре — кимна Джак. — А междувременно говорихте ли с личния си лекар?
— Да — отвърна Хелън. — Ще ми изпрати антибиотици, освен това предлага да ме ваксинира…
— Добра идея — кимна Джак, прекъсна разговора и откачи пилотското си яке от пирона зад вратата.
— Не искаш ли да чуеш мнението ми за операцията, която си замислил? — обади се Чет.
— Не, защото вече ми е известно — тръсна глава Джак. — Но това няма да ме спре. И без това не мога да се концентрирам над бумагите — по-добре е да свърша нещо полезно. А и на теб ще дам възможност да поработиш, нали? Пази крепостта отвътре, приятел!
Чет размаха ръце в знак на мрачно примирение. Беше убеден, че замисленото от Джак е пълна лудост, но от опит знаеше, че няма смисъл да го разубеждава.
Подсвирквайки си весела мелодийка, Джак се спусна до микробиологическата лаборатория на третия етаж и хлътна през отворената врата. Мисълта за напрегнатото велосипедно пътешествие през центъра на града моментално го накара да се почувства по-добре.
Агнес Фин я нямаше и той се принуди да разговаря с отговорничката на смяната. Тя с готовност му връчи цяла торба с епруветки, гумени ръкавици, микропорести маски и изолационни наметала, заедно с качулките. По принцип един истински костюм за биологична защита щеше да му свърши по-добра работа, но в случая можеше да мине и с нещо по-леко, просто за да спести времето за търсене на подобен костюм. Освен това продължаваше да бъде убеден, че господин Папарис е лепнал смъртоносната зараза не в офиса, а в склада си.
Грабна торбата и се спусна на приземния етаж. Свали веригата, с която заключваше велосипеда и се метна на седлото. Но вместо да се насочи директно към центъра на града, той натисна педалите по посока на Университетската болница. Твърд привърженик на правилото „Грам профилактика се равнява на килограм лечение“, той благоразумно реши да се натъпче с известно количество превантивни антибиотици.
Ездата по посока на центъра се оказа възхитителна, без почти никакви инциденти. Спусна се на юг по Второ авеню, после свърна на запад по Хюстън. До Уокър стрийт се добра след като се възползва от краткия път, който предлагаше Бродуей. На самата Бродуей за малко не се блъсна в някаква камионетка за спешни доставки, но всичко приключи с няколко пиперливи израза, разменени с шофьора на камионетката.
Заключи колелото си на знака „Паркирането забранено“, който стърчеше точно срещу офиса на „Коринтски килими“. Пристъпи към витрината до него и дълго време разглежда окачените там килими и китеници. Те не бяха много, всичките без изключение солидно избелели от слънцето и покрити с тънък слой прах. Личеше, че от години не са пипани и едва ли са пристигнали тук с последната доставка на господин Папарис.
Сви ръцете си като фуния и напрегна поглед към вътрешността на офиса. Обзавеждането беше оскъдно — две бюра, едното от които очевидно е било използвано от собственика, а другото служеше за поставка на факс и малка копирна машина. До стената бяха подредени няколко кантонерки за архивата, а в дъното се виждаха две еднакви врати, и двете затворени.
Пристъпи към вратата и леко натисна бравата. Беше заключена, както можеше да се очаква. Стъклото беше покрито със златист трансперант.
Входът на филателния магазин беше редом, достатъчно беше да направи само една крачка. Вратата се отвори с пронизителен звън, който го накара да подскочи. Невидимите камбанки му позволиха да си даде сметка, че е доста напрегнат. Пред щанда стоеше някакъв клиент, наведен над класьори с марки. Срещу него стоеше собственикът.
Джак го изчака да вдигне глава и се представи.
— А, доктор Степълтън — кимна Хайман и гласът му прозвуча малко странно сред царуващата в магазинчето дълбока тишина. Ръката му направи лек жест и Джак пристъпи към пролуката между двата тезгяха. — Това, което се случи с господин Папарис, е истинска трагедия… — В ръцете му се появи връзка ключове: — Мислите ли, че и ние имаме причини за тревога?
— Не — отвърна Джак, неволно понижил глас до шепота на собственика. — Освен ако господин Папарис не ви е показвал отблизо стоката си…
Хайман само поклати глава.
— А дали господин Папарис е имал навика да докарва част от стоката си в офиса? — изгледа го продължително Джак. — Нямам предвид килимите, които са окачени на витрината…
— Не — поклати глава Хайман. — Преди години носеше мостри, тъй като предлагаше стоката си като амбулантен търговец. Но тази практика беше прекратена отдавна…
— Благодаря ви за помощта — пое ключовете Джак. — Ще ви ги върна веднага след като приключа…